През миналата година Аксиния Михайлова стана носител на първата награда от Националния конкурс за поезия „Иван Николов“ с книгата си „Смяна на огледалата“. Завършила е Факултета по славянски филологии и френски език в СУ „Св.Климент Охридски“ (1991) и е сред основателите на литературното списание „Ах, Мария“. Преводач на повече от 30 книги с поезия и проза. Учредител на поетическо движение „Cap l’Est“ („Предмостие на Изток“) в Будмерице, Словакия, обединяващо френскоговорящи поети от Централна и Източна Европа. Носител е на няколко национални и международни награди за поезия и превод. Сред тях най високата е „Аполинер“ – за стихосбирката, писана на френски език „Небе за изгубване“.
– Как се променя мисленето – твоето и на твоите читатели към по-сложни форми в поетиката?
– Всяка поетика си има публика. Има поети, които експериментират на ниво език. При други философската нишка работи повече. Трети са лирици. За каквато се смятам и аз. Не мисля, че ще променя поетиката си. Харесвам предимно поезия, която говори на сетивата ми. 21 години след първата ми книга се промени начинът ми на изказ. Стана по-синтезиран, изчистих се от тежката образност, опитвам се да търся вторичната простота. Чрез образи.
Смисълът на наградите? Създават мода около автора, привличат вниманието към книгата. Увеличават потенциалния шанс да разшири кръга от читатели.
Няма по-голям празник читател да дойде за автограф и да каже: госпожо, не искам да ми подпишете книгата на първата страница, а на ей тази – това стихотворение е писано за мен. Не пишеш за критиците, а за някой, който да се идентифицира с теб и твоя стих!
– Имаш ли усещането, че в определени нюанси и области не си доразбрана?
– Читателите са с различна подготовка. Попаднах на фен – харесал френската ми книга, написал статия и запис на 2 любими стихотворения в интернет. Едно изречение обаче ме озадачи: за лекотата и простотата, с които са написани тези текстове на френски… Какво се крие зад тази уж простота на стиха? Някои казват: пише само за любов и битови неща. Ако читателят остане до това ниво, е негов проблем. Все повече хора разбират – зад тази привидна външна простота, където се говори за креслото в хола, за стелажите с книги, за крилото между чашите, че има други пластове – втори, трети, езотерични. Стиховете са на етажи. Не мога да предвидя кой читател до кой пласт ще стигне, четейки.
– Френската култура и език са отворен прозорец. Усещаш ли сблъсъка на двете култури?
– По чувствителност и начин на мислене съм по-близо до средиземноморската и гръцката литература. Сетивна, с повече образност и емоция – текстовете минават телесно, минават и през кръвта, и през кожата. Западната поезия е леко поизсушена. Повечето френски колеги твърдят, че разумът е в основата на поезията. За мен не е така. На едно от четенията ни в Швеция разговарях с жена, която беше чула няколко преведени стихотворения и се бе разплакала. Отвърнах й, че е нормално, човешко. Това е Аристотеловият катарзис. Изразяваш емоцията си и се получава пречистването. Тя отвърна, че при тях да се разплачеш публично, не е част от социалния поведенчески код, не е прието…
Западна подреденост неминуемо е белязала всички нива. Сложила е отпечатък и върху вътрешното усещане на тамошния читател. Ако сетивни и емоционални неща са ти липсвали дълго време в поезията, която четеш, а ги носиш в себе си – когато ги припознаеш, се получава емоционален взрив. Вероятно това е причината за добрата рецепция на поезията ми във Франция.
У има тенденция да следваме западни моди, все „догонваме“ някого. Привнасяме, нагаждаме се. Това изсушаване на стиха откъм образност, прилагателни, метафори и свеждането му до афоризми, до шокиращи обрати, за мен не е новост, има го и тук, и там, дори съм превеждала такива автори, но не ми е достатъчно.
– Ти си учител, как младите хора четат литература? Редом с чалга мисленето, обработени от шоу индустрията текстове, образи и реклами.
– Някога една стихосбирка беше 20-30 стотинки. Всеки можеше да си купи. А сега е между 10-15 лв. Развиваш се и изграждаш собствен вкус, ако имаш достъп до повече качествени текстове. От новите промени в учебниците по литература ми настръхва косата. Изучава се българската поезия до ранния Далчев 1925-27 г. и Багряна. Предвидени са часове за съвременна българска литература, но какво се взема – не е ясно. Ученик, спрял до Вапцаров и Далчев, как да разбере поетика, която се пише 60 години по-късно. За редовия българин стихотворението е строфически организирано, римувано. Модели, заложени още от Ботев и Вазов. Трябва да се обясни, че и това, което се пише в момента, е поезия, но с друг тип изразяване. Ако някой, свикнал само с лютеница, го нагостиш с авокадо на салата, не може да очакваш една и съща реакция. Вкусовете се култивират – бавно и с любов.
– Какво правят във Франция, за да я няма тази пропаст?
– Техни автори непрекъснато четат във френските училища. Когато имат номинации с поети, а и не само – авторите обикалят училищата и се срещат с учениците по инициатива на училище, община и други институции. Ако това започне да се прави и тук, постоянно, а не само в Седмицата на книгата – възможно е нещата малко да се променят. Така хоризонтът на децата ще се разширява и може да поискат да протегнат ръка към рафта с поезия.
