Като сърдита хала колата гълта километрите по магистралата към Любляна. Фучим край зелени ливади, в края на които започват гори, а в далечината синеят върховете на Алпите.
По съседните хълмове са накацали
подредени селца и градчета
А на най-високото – църкви с протегнати като ръка към небето камбанарии. Това е пейзажът на спокойствието и благоденствието.
Околността ни изглежда като рисунка от книжка с приказки за великолепни и тайнствени царства-господарства. Но модерните извивки на мостовете и кипящият трафик по отличната настилка на пътя ни връщат в съвременността.
Скоро след като сме пресекли хърватско-словенската граница, навлизаме в Любляна. Указателните табели ни отвеждат право в старинния център на града.
В съботното утро словенската столица едва се разбужда и местните хора още не са наизлезли по улиците. Пътното движение е вяло. Затова спокойно намираме място, където да оставим колата – в подземен паркинг под един от парковете в центъра.
Туристите обаче са вече на крак и на по-малки или по-големи тумби щъкат нагоре-надолу по улиците и площадите. Градът, който по брой на жителите си е по-малък от Варна,
като цяло е интересен
без някоя забележителност да доминира над останалите. 
В Любляна е просто приятно да се разхождаш из старинните улици, да се взираш в сградите от 17-и-19-и век, които носят романтичните черти на европейската архитектура от оня период. Защото градът, под името Лайбах, от 13 до началото на 20-и век е бил част от Австро-Унгария.
Недалеч от централната част на града се издига невисок стръмен хълм. На върха му се извисява замъкът на Любляна, увенчан с четвъртита кула с бойници, знаме и часовник. Замъкът е датиран още от 12-и век и е принадлежал на тогавашния дук – управник на града и околностите. Кулата, въпреки старинния си стил, е построена в средата на 19-и век.
Вървим в ниската част на старинния град и преминаваме покрай красиви сгради. Една от тях е университетът на Любляна. Недалеч са също толкова интересните здания на галерията, театъра, операта.
По една тясна уличка достигаме до река Любляница, която е плавателна за малки корабчета и лодки. Речното русло е широко не повече от 20-ина метра, като на няколко места е пресечено от живописни мостове.
Един от тях е емблематичен за града. Това е Драконовият мост или по словенски –
Змайски мост
По подобие на нашия Лъвов мост е украсен в четирите краища с бронзови фигури. Но на дракони. Те са талисмана на града. Присъстват и в герба на Любляна.
Вървим покрай реката и навлизаме в Открития пазар. Наоколо са разположени сергии с плодове, зеленчуци и всякакви храни. Особено интересно е на щандовете, където продавачите приготвят, примерно, тестени вкуснотии, направо пред погледите на минувачите.
За целта са докарали инсталирана на авторемарке подвижна пещ, в която с голяма лопата хвърлят питки, симиди и хлябове. В съседство пък се предлагат всякакви видове банички и кифли.
Недалеч може да се намерят домашни колбаси, сирена, кашкавали и мед. Не можем да опитаме от всичко, но поне пробваме някои тестени сладкиши, които са същите като нашите, преди всичко – вкусни.
Продължаваме да се движим в зоната край реката, която е превърната в
средище за отдих
и социални контакти. Спираме край скулптурна група, в която, въпреки експресивно модернизтичната пластичност, разпознаваме Адам и Ева в момента след изгонването им от рая.
Недалеч пък се намира Тройният мост, който всъщност е система от три моста. Преминаваме по него и се озоваваме на неголям площад, на който се намира паметникът на най-именития словенски поет – Франце Прешерн.
Живял в началото на 19-и век, с творчеството си, посрещано нееднозначно от съвременниците му, той оказва огромно влияние върху културното развитие на родината и сънародниците си, допринася за националното им самоопределение. И когато през 1991 г. Словения става самостоятелна държава (до 1918 г. е в състава на Австро-Унгария, от 1918 до 1991 г. е част от Югославия – б. а.), словенците без колебание избират за свой химн стихотворение на Прешерн – „Наздравица”.
Влизаме в съседната църква. В момента върви богослужение. Богомолците са притихнали и целият ритуал
навява същото смирение
спокойствие и вглъбеност, каквито откриваме и след като излизаме от църквата и отново тръгваме из улиците на града.
Хората са любезни и културни, никой не натрапва на останалите своите емоции, сполуки и несполуки, всеки се е устремил по пътя си, без от това да става драма за останалите. И така, в хармония със себе си, с обществото и света, словенците напредват към бъдещето си като най-развитата държава в нашия регион.
Една витрина на Балканите, която ни дава оптимистичния пример, че и ние, балканците, можем като манталитет и дух да сме част от развита Европа.
