Знаете ли коя е държавата, в която най-голямото малцинство са българите? Правилно, не знаете. Тя се нарича Украйна и именно там името „българин“ все още звучи гордо и означава нещо, голямо и свято.
Знаете ли, че в Одеса хората се обръщат по улиците, когато чуят, че разговаряте на български, готови са да ви помогнат, да ви обяснят кое къде се намира, да ви почерпят, дори да ви поканят на гости? Няма как да знаете, че в Одеския литературен музей например са представени 300 писатели, като сред тях Гогол, Чехов, Бунин, Бабел, Илф и Петров, Пушкин и изобщо почти всеки голям руски автор, който по едно или друго време е преминал и творил в този град, та един от четирите филиала на този музей е посветен на Ботев.
Колко музеи на чужди писатели има у нас? Въпросът ми е риторичен.
Но не е риторичен въпросът, какво правим за съхраняването на българщината зад граница у многобройните ни сънародници, чийто брой, убеден съм, надвишава живеещите у нас българи? Имахме дори министър без портфейл в лицето на проф. Божидар Димитров, но след ДС-скандала, като че ли родните политици забравиха за сънародниците ни зад граница.
Дотук сме за двойка по задгранично родолюбие. А ние се сърдим на съседите си, че се грижат за родовата памет на сънародниците си у нас.
