Саудитският реванш
Няма никакво съмнение, че екзекуцията на арестувания още през 2012 г. шиитски духовник Нимр ал-Нимр бе преднамерен акт, целящ налагане на дневния ред на Рияд, който съществено се различава от този на международната общност. Великите сили ясно обозначиха своята съгласувана цел – преодоляване на сирийската криза и възстановяване целостта на Сирия чрез дипломатически преговори. Практическата реализация на този план, който е и предпоставка за по-нататъшното обкръжаване и разгромяване на ДАИШ, изисква спешното намиране на взаимоприемливи решения на болезнени проблеми в самата Сирия и в региона като цяло. А саудитската династия, макар че подкрепи Резолюция 2254 на Съвета за сигурност, е решена да докаже на „големите“ в световната политика, че са си направили сметката без кръчмаря. Защото за дошлия на власт точно преди година крал Салман и двамата престолонаследници, които формират фактически триумвират, дипломатическото решаване на сирийската криза би означавало силно ограничаване ролята и игнориране интересите на кралството. Не е тайна, че приоритет за Рияд е свалянето на режима на Асад, за което са инвестирани милиарди петродолари и значителен политически капитал. Отстъплението на САЩ и неговите съюзници от условието за предварително отстраняване на „кървавия диктатор“ в Дамаск бе възприето като предателство, идващо след постигнатото с решаващата роля на Вашингтон и Москва ядрено споразумение с Техеран. Затова сега крал Салман по всичко изглежда, е решен да торпилира Виенския процес и допълнително да усложни задачите пред външните министри на САЩ и Русия Кери и Лавров.
Обезглавяването на популярния шиитски духовник Нимр ал-Нимр е своеобразна игра „ва банк“ – на ръба на регионалната война и здравия смисъл. Но за саудитското ръководство очевидно няма друг път освен изострянето на конфронтацията с Техеран. Както реакцията на Иран, така и последвалото скъсване или замразяване на дипломатическите отношения от страна на най-близките заливни съюзници на кралството, са били предварително калкулирани в цената на тази стъпка. Тя идва след поредица заявки за регионално лидерство не само в региона, но и в целия арабско-ислямски ареал.
Първият знак за скъсване с по-консервативната политика на досегашните наследници на Ибн Сауд бе нападението срещу съседен Йемен, къдет
о заливната коалиция, предвождана от саудитския военен министър, трябваше да нанесе поразяващ въздушен удар срещу шиитите-хусити (или хути), подкрепяни от Техеран. Година по-късно става ясно, че най-бедната арабска страна се оказа твърд кокал за апетитите на най-богатата петромонархия. В края на изминалата година, частично за да компенсира неудачите на йеменския фронт, кралството лансира поредния си грандиозен проект. Обявявайки се за инициатор и организатор на „ислямска антитерористическа коалиция“, включваща, макар и номинално, повечето сунитски държави, Рияд направи още една стъпка към разширяването пропастта между сунити и шиити, която все повече се очертава като дестабилизиращ фактор за цяла поредица от държави – от Ливан и Сирия до Ирак, заливните държави и Йемен.
Война чрез посредници
Дали ще се стигне до челен саудитско-ирански сблъсък? Повечето наблюдатели основателно смятат, че подобна авантюра не влиза в сметките нито на Рияд, нито на Техеран. Затова пък, със сигурност може да се прогнозира, че кризата между двете столици ще доведе до засилване на войните чрез посредници, които вече се водят в Сирия, Ирак и Йемен. Засега и на трите фронта като че ли Техеран има предимство. Неотдавнашното убийство с ракета „въздух-земя“ на командващия просаудитската „Войска на исляма“ в Южна Сирия нанесе пореден удар върху влиянието на Рияд в сирийския конфликт. От друга страна, руската въздушна подкрепа засили позициите не само на сирийската армия, но и на сражаващите се на нейна страна ирански формации на „революционните гвардейци“. В Йемен, въпреки че Иран няма пряко участие в конфликта, самият ход на военните действия чертае безславен край за операция „Решителна буря“, анонсирана от Мохамед бен Салман. А и самият йеменски плацдарм е прекалено отдалечен от основните събития в Близкия Изток. В Ирак сегашната офанзива на шиитските формации с техните ирански съветници също силно ограничават възможността от намесата на просаудитски сили.
Турският фактор
Тази изолираност на Саудитска Арабия обяснява заинтересоваността на Рияд от развиване на стратегическо партньорство с Турция. Посещението на Ердоган в кралството в последните дни на изминалата година олицетворява този интерес, в който теоретично се преплитат големите финансови възможности на Саудитска Арабия с военния потенциал на Турция. Ако обаче крал Салман и съветниците му са очаквали, че Анкара ще застане категорично на страната на Рияд в спора му с Техеран, те са били силно разочаровани. Защото вместо това, Турция призова към снижаване на напрежението, което е в съответствие и със западните реакции на случващото се. Обяснението е, че макар интересите им в Сирия до голяма степен да съвпадат, все още двете страни са разделени от съперничество за регионално лидерство. Освен това Ердоган не би искал да прекъсне всички мостове с режима на айатолласите, след като отношенията между двете столици се обтегнаха през последния период. А и като цяло, след като конфронтацията на Анкара с Москва сложи кръст на териториалните амбиции на Ердоган в Сирия, а, от друга страна, иракските власти реагираха остро на влизането на турска сухопътна част в района на Мосул в края на миналата година, Турция започва, макар и с неохота, да се съобразява с регионалните интереси на САЩ, които очевидно не включват разпалването на сунитско-шиитски сблъсък.
Какво ще направи Америка?
Ако Вашингтон е сериозен в намеренията си да съкруши ДАИШ и хидрата на ислямисткия тероризъм, би следвало да дисциплинира действията на подопечните си съюзници в рамките на международната коалиция. В този смисъл, сегашната реакция на Обама и Кери ще е показателна доколко близкоизточната политика на САЩ има ясна стратегическа визия. Голямата пробойна в досегашните действия на Пентагона във войната срещу тероризма е липсата на сухопътни сили, които да променят съотношението на силите и да доведат до ликвидирането на квазидържавата ДАИШ. Обама добре е усвоил уроците от Афганистан и Ирак от времето на своя предшественик и решението му да не допуска повече американски „ботуш“ да стъпва в арабска държава е правилно. Същевременно, подобна политика предполага много по-голяма зависимост от действията на онези съюзници, които биха се нагърбили с тази задача. Бедата на Вашингтон е в това, че всеки от тях има свой дневен ред, който не влиза в сметките на американците. В това отношение Путин е в много по-добра позиция, тъй като както въздушната му война срещу терористите, така и военно-политическата му подкрепа за Дамаск, се основават на сключени договори с легитимен от гледна точка на международното право съюзник и с антитерористична цел.
Тактическото раздвоение на Обама пред лицето на сегашното изостряне на кризата и променянето на нейния характер може да има сериозни негативни последствия. Преместването на фокуса върху регионалното съперничество между сунити и шиити ще доведе и до консолидиране на съюза между Русия, от една страна, и шиитските й съюзници – от друга. Това на свой ред би дало шанс за оцеляване на търпящата поражения напоследък ДАИШ.
В по-дългосрочна перспектива подобно връщане към религиозни войни в началото на 21-ви век още повече би отдалечило голяма част от мюсюлманския свят от съвременните тенденции на обществено развитие. Същевременно, запазването и разширяването на огнищата на напрежение в Близкия Изток би застрашило региона с трайна подялба на сфери на влияние и пренасяне на противоречията между великите сили в региона. За да не се случи това, дипломацията трябва да вземе своя реванш, което на свой ред изисква по-плътно сътрудничество между Вашингтон, Европа и Москва.
