За работата, която трябва да се извърши, за да се смажат реакционните и фашистките настроения в университета: Как да се реагира срещу офанзивата на реакцията всред университетската младеж? Студентството за нас е много важно. Затова университетската младеж не е обект само на РМС, тя е обект преди всичко на партията.
Тези несвързано звучащи изрази са приемани навремето като невероятна мъдрост. Изказът е умишлено болшевишки, за да наподобява постулатите на Ленин и най-вече на Сталин. А самите изразни средства показват, че произнасящият речта е заклет догматик, усвоил цялата лексика на болшевизма. „Да се смажат“, „реакционните“ – изрази, които буквално предполагат поставяне до стената.
Това е част от речта на „вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров, произнесена преди 70 години, на 24 януари 1946 г., когато се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к). То е посветено специално на „работата на партията сред учАщите и студентите“. Още тогава, преди комунистическата партия да овладее много други важни позиции в държавата, току-що завърналият се от Москва Димитров определя студентството като „собственост“ единствено на неговата партия. За целта се провежда и специално заседание на политбюро. Явно се гледа в перспектива, когато БКП ще стане партия-държава и само нейни кадри ще са на всички управленски и изпълнителски постове, за които се изисква висше образование. Затова още на 24 януари 1946 г. се „наливат основите“ на пълното овладяване на академичното обучение от БКП. На заседанието безкомпромисно се определя кои са „правилните“. Само те могат да продължат да учат или в бъдеще да бъдат приемани във висшите училища. „Другарят“ Димитров дори е определил кои специалности ще са генерални занапред, за да се приемат в тях само „наши деца“. „За нас са по-важни ония студенти, които от гледна точка на интересите на ОФ и бъдещото развитие на страната имат по-голямо значение. На Юридическия факултет трябва да се обръща внимание, но десет пъти по-голямо внимание трябва да се обръща на тези факултети, които създават специалисти: инженери, агрономи, медици, учители и др.“ Още тогава пълното безправие в държавата е предопределено от пренебрежителното отношение към бъдещите юристи.
Настъплението във висшето образование на „победилата социалистическа революция“ успява да започне през 1945 г. Приетите и записаните през лятото на 1944 г. са изпреварили за малко новите властници. Но „победилата революция“ не губи време. Възползвайки се от едно изискване на министерството на просветата, въведено през 1943 г. от кабинета на Добри Божилов, по искане на вътрешния министър Дочо Христов, което разпорежда да се представят бележки за „благонадеждност“ или удостоверение за членство в „Бранник“, новата „народна власт“ много удобно просто „обръща палачинката“ и въвежда прословутите ОФ бележки.
За новите властници те стават решаващи, много по-важни от успеха от гимназиалната диплома. На заседание на Националния комитет на ОФ Цола Драгойчева обаче изказва подозрение, че независимо от ОФ бележките сред студентите, приети на общо основание, може да има и легионери и бранници. Конспираторката Соня вижда във всекиго враг. А извън общото основание масово се приемат партизани, политзатворници, членове на бойни групи, ятаци, помагачи и всички, които са имали някаква връзка с „антифашистката борба“ и след време ще бъдат институционализирани като привилегированата каста на „активните борци“. Има много случаи на хора без гимназиални дипломи, които се озовават в аудиториите за ужас на професорите, които знаят, че ако не ги „пускат“ на изпитите, ще бъдат обвинени във фашизъм.
Още на 28 май 1945 г. се провежда 15-дневна сесия на Висшия учебен съвет. Тя е доминирана от предварително решени въпроси, подготвени от ръководителя на от сектор „Народна просвета“ в ЦК на БРП (к) Кирил Драмалиев и от секретаря на ЦК по идеологическите въпроси Вълко Червенков. Какъв е бил замисълът, личи още от първото решение на сесията: „Да бъдат отстранени от Университета и от другите висши училища всички преподаватели и студенти с явна фашистка дейност в миналото и непоправими проводници на реакционна идеология и великобългарски шовинизъм“. Като „великобългарски шовинизъм“ се тълкува всяко изказване за Беломорска Тракия, за Македония и дори за освободената през 1940 г. Южна Добруджа. Настъпва болшевишката епоха на „интернационализма“.
Друго решение заменя академичните с политическите критерии. В него се казва, че изпитните комисии за прием трябва да бъдат безусловно антифашистки, а такива Университетът, при днешното си състояние, съвсем не е в състояние да даде в необходимия състав“. Така приемът вече е предрешен. Комисиите не са академични, а служебни, от „верни другари“. ОФ бележката доминира над знанията. Постепенно привилегиите на „верните другари“ от временни стават постоянни и дори разширяват кръга си, като придобиват, също както при родовата аристокрация в Средновековието, наследствено право.
Когато „класовата“ среда във висшите училища е напълно „прочистена от нездрави елементи” ОФ бележката отмира. Но остават характеристиките. За всички специалности се приемат характеристики от средните училища, но за икономическите и за журналистика продължава да важи нещо като ОФ бележка. За кандидатстване там се изисква и характеристика от местните власти. В един период през 70-те години на миналия век, напълно овладялата цялата власт БКП, която винаги е изтъквала безумието за пролетариата като класа-хегемон и е презирала интелигенцията не само по класови, но и по лични обясними причини – никой от ръководителите й няма висше образование, се сеща за децата на своята класа. И провежда социалния експеримент, наричан тогава неофициално Рабфак, по съветския модел от 30-те години. Тъй като във висшите училища кандидатстват и влизат предимно деца на интелигенцията, къде правилна, къде не дотам, синовете и дъщерите на „класата“ също се превръщат единствено в „класа“ и пълнят „Кремиковци“ със скъпо платена, но неграмотна, работна ръка. Така се стига до системата партийните и комсомолските комитети да издигат определени активисти от работническите колективи. Те получават 8-месечен платен отпуск и посещават подготвителни кандидатстудентски курсове. Резултатът е печален. В доклад на Начо Папазов, председател на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование от 16 юни 1872 г. се посочва, че от явилите се на изпити 2263 „рабфаковци“, прага на някой университет или институт са успели да прекрачат едва 497. В същия доклад до министър-председателя Станко Тодоров се предлага от следващата година те вече да бъдат записвани дори без приемен изпит! За ужас на преподавателите и това става реалност. „Рабфаковците“ не държат дори задължителния за всички редови кандидатстуденти политически изпит. Реално, те са приравнени с АБПФК, с децата на загиналите и с героите на социалистическия труд.
