В края на януари стартира нов, съвместен проект между Националната библиотека и издателско „Ателие Аб“. Идеята е на поета Анго Боянов, който ще бъде и водещ на бъдещата поредица от творчески срещи, наречена „Галерия на думите“. Намерението му е добрите мисли, превърнати в думи, събрани като медени пити между кориците на книгите, да се превърнат в сърдечни радари, в търсенето на сродни души.
Всеки месец, през понеделник, под покрива на Националната библиотека – най-сакралното място за подобни откровения – ще бъдат канени доказани поети и писатели, доказани художници и музиканти, издатели и философи. Стига да притежават харизмата, казва Боянов, с която в продължение на час и половина да спират дъха ни, докато ни въвеждат в своя неприкосновен свят на мъдрост и доброта. И да могат да отговарят с ентусиазъм на въпросите, зададени от четящата публика.
Първият участник в „Галерия на думите“ ще бъде Румен Леонидов. Поводът е новата му книга „Деветият кръг на рая“, сборник с есета за художници. Ето какво пише в следговора й издателят Анго Боянов: „Не съм виждал Румен Леонидов да рисува. Не съм и подозирал, че той рисува не картини, а художници. Рисува техните светли лица и съдби. Техните самобичувания и нежни признания. Рисува скици и икони – едновременно. Само че с перо, не с четка. Не с багри, а с думи. И откъде му идва този словесен замах, за да драсне изневиделица, ако не друго, поне една златна лимба към често непредвидимите и чепати характери на своите герои. Чепати и благословени! Благословени и неприлично благи. Завиждам на Румен за среднощията, прекарани с тях. За звъна и блясъка на чашите. За сладките приказки, за медовината, която е обливала душите. И за музите-видения. Това, че му е хрумнало да събере образите на приятели „рембрандовци“ в книга-картина, книга-откровение, книга-поклон, го прави поетично жив. И още по-жив. Защото е подредил последователите на Майстора от Шишковци в компанията на великия ибериец Хуан Миро. Не за сравнение, а заради общия им захлас пред божественото изкуство. Бъди честит, Румене! Благодаря ти, че се появи като шеметен душеприказчик – с есета-жестове – в желаната „Галерия от думи“ – най-новия припев на нашето Издателско ателие.“
Първата среща е насрочена за 25 януари, понеделник, от 17 ч. в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Входът е свободен.
Дияна Боева и премълчаният човек
Дияна Иванова Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Публикувала е в различни литературни вестници и сборници. Има награди за кратка проза. Автор е на книга с разкази. През 2013 г. получава наградата на Столичната библиотека за курса си по творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Един от водещите на рубриката „Нещо за четене“ (2012-2013) по Дарик радио. Води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. Харесва Северното Черноморие – по-голямата част от свободното си време прекарва в Балчик. „Писма за оригами“ е първият й роман.
През снежния януари в поредицата „Нова българска проза“ на ИК „Ерго“очаквайте романа „Писма за оригами“ от Дияна Боева. Покъртителната история на силна жена, преживяла ужаса на трудовите лагери в България, и успоредно с това животът на нейните потомци през годините на зрелия социализъм, чак до принудителната смяна на имената на българските турци и симулативната смяна на системата, случила се на 10 ноември 1989 година.
„Писма за оригами“ не е политически, не е идеологически, не е и исторически роман. Някога познавах доста хора като героите на Дияна Боева. Сещам се за тях чрез нейната фикция. Хора от ъгъла, които, за да се опишат достоверно, означава да не се научи много за тях – невероятно трудна задача за писателя.
Мълчанието. Това е безнадеждността на тоталитарния свят. Романът обхваща два обществено критични момента от историческото време: активната идеологическа „борба“ докъм средата на 1950-те и злополучните „турски“ събития току преди разпадането на режима. Героите са от различни поколения, но с един и същ фатален проблем: липса на комуникации. Те са „вкарани“ в действителност без избор, пасивно. Това им пречи да я осъзнаят, да я прояснят и така, може би, да намерят себе си и мястото си в този свят, каквото и да е то. Те оперират в този свят с „широко затворени очи“ – заглавието на филма на Стенли Кубрик, по новелата на Артур Шницлер Traumnovelle, ми се струва най-подходящо.
Книгата излиза с подкрепата на Община Добрич, оформлението е на Кристина Костова.
Веселин Веселинов
Когато словото е повече от слово
