„Моя страна“ – Забраненият химн

Такова е приблизително становището на комисията, която през времето на тоталитаризма пресява всички нови, както са ги наричали тогава, естрадни песни. А анатемосаното произведение е „Моя страна“, композирана и изпълнявана от Емил Димитров, по текст на неговия верен Васил Андреев. 
Времето е скоро след Чехословакия – 1968-а, и всеки полъх на „идеологическа диверсия“ се гледа с черно подозрение. Младите днес не знаят какво е „невъзвращенец“, но в онези времена, когато от България не се излизаше лесно, който не се завърнеше, подлежеше на наказателна присъда и идеологическо анатемосване. Та Емил бил написал песен баш за тези. Завиждаха му, разказваше композиторът Александър Йосифов, който признава, че Емил Димитров е бил по-добър композитор от него, и от мнозина други, но така и не го приели в Съюза на българските композитори, защото нямал висше музикално образование. Само че го приели 

в Съюза на
френските
композитори

което още повече озлобило корифеите на СБК, главно автори на оратории за партията. За капак на всичко и текстът един такъв – кой е този, дето се пилее по чужбина, пък и щял да се върне!
Песента е почти обречена. Тогава в прословутите комисии винаги има поне по едно ченге от новосъздаденото през 1968 г. Шесто управление, което бди за идеологическата чистота на песните. Но и там се намират свестни хора. Или прагматично преценяват, че така или иначе, песента може да тръгне нелегално. Тогава – по-зле. Няма да си създаваме наш Висоцки ,я, нали и този нашият, майка му французойка, той ходи по Париж… Противниците на Емил са хора влиятелни. Стигат до самия Първи – Тодор Живков и отчаяно „клепат“ популярния певец. Но решението идва от другата страна. Творците са си творци, Държавна сигурност си е друго нещо. Един полковник, заместник-началник на Шесто управление, чието име стои сред сценаристите на сериала „На всеки километър“, полага много усилия и спасява песента. 

По вертикала на
властта

ДС също стига до Първия и му обяснява, че песента е за нашия разузнавач в чужбина. Кой друг ще иска така яростно да се върне, та и тревата, и пръстта да прегърне… Нали ако е беглец и предател, няма и да погледне назад! Точно тогава тръгват филмите по сценарий на Богомил Райнов с легендарния Емил Боев, който е именно такъв нелегален разузнавач по тази „тежка чужбина“. И когато през 1971 г. на екран излиза „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ с режисьор Методи Андонов, директорът на „Балкантон“ Александър Йосифов пуска „Моя страна” като водеща песен в поредната дългосвиреща плоча на Емил Димитров, в която са още „Само тази нощ“, „Когато отиваш там при другия“, „Хей, Мадлен“ и още известни и до днес песни. Така, преди 45 години „Моя страна“ зазвучава, първо на плоча. И 

със своята
популярност

наистина става неофициален химн на България. Разбира се, Емил и понятие си няма какви задкулисни игри се вихрят заради неговата песен. Но цялата тази история показва какво наистина е било времето тогава. Как всичко, дори една песен, се е разрешавало или не от някакви хора, които властват по върховете на държавата и се разпореждат с всичко, дори с изкуството на творците.
Александър Йосифов е откровен, че като човек с доверието на партията, поверила му единствения завод за грамофонни плочи „Балкантон“, понякога не е изпълнявал забраните на разни комисии и е пускал песни на Емил на плоча. След това вече нямало накъде – тръгвали и по радиото.
Старите влъхви, ненавиждащи Емил, търсят реванш и на следващата година телевизионният конкурс „Мелодия на годината“ като гръм от ясно небе е спечелен от песента „Нашата мила родна страна“, изпълнена от никому неизвестната и преди, и след това Ани Павлова, която обаче дори става заслужила артистка с тази песен. Мелодията е в духа на старите градски песни, а текстът е погромен за нормалното мислене. Възпява се някакъв пътник, свиден и млад, тръгнал да види белия свят, който трябвало да обикне всички народи, но да не забравя свята мила, родна страна. Тогава в определени среди се шегуваха, че това било музикален инструктаж към нашите ченгета, изпращани в чужбина, защото кой друг можеше така да шета по целия бял свят – да не забравят своята страна, че лошо ги чака! Насила съчиненият контрапункт на песента на Емил остана за употреба на партийния елит по тежки банкети, докато „Моя страна“ си остана всенародна песен, която надхвърли пределите на България и е жива и до днес. Голяма част от всякакви звезди, идващи сега за концерти у нас, показват уважението си към страната ни като пеят „Моя страна“. Разбира се, в онези времена, преди 45 години, от които вече мина 

„един социализъм
време“

„Моя страна“ не взе никакви награди. Не беше включена в „Мелодия на годината“, където първите места са печелени, освен от споменатото вече недоразумение „Нашата мила родна страна“, но и от песни като „На мъртвите герои“ (1975) и „Песен за октомври“ (1977), изпълнени от Маргарита Хранова, които днес никой не е и чувал, а те по-скоро клонят към културното изобретение на комсомола „Ален мак“, отколкото към истинска поп музика. Не беше зачетена на „Златния Орфей“. Но си остана вечна. Емил Димитров разказваше преди да си отиде от този свят, че не се сърди никому. Винаги е бил гледан с черно око от всякакви комисии и властници. Винаги са намирали за какво да се заядат. Той е композиторът и певецът, създал и най-любимите песни за армията. Първата, „Нашият сигнал“, е написана като войнишка песничка по време на службата му. Става невероятно популярна. И въпреки че Емил има още през 1963 г. награда от МНО за нея, правоверният тогава в. „Народна култура, чудейки се с какво да се заяде, пише, че Емил пропагандирал туиста с нея. Ограничават пускането й по радиото, но народът масово я върти на грамофоните на малка плоча от 45 оборота с голяма дупка в средата. Другата му 

песен за армията

„Сбогом, Мария“, излязла на плоча през 1972 г., също е получила заяждане от някаква комисия. Захванали Васил Андреев защо написал, че момчето ще се с върне „след 700 дни“, а не след 2 години! Завист, нашенска завист, обяснява всичко това Александър Йосифов. А „Нашият сигнал“ и „Сбогом, Мария“ бяха изключително популярни в онези времена на наборна служба. Даже се шегувахме, че влизаме в казармата със „Сбогом, Мария“, а излизаме с „Нашият сигнал“. 
Така, препъван, непризнаван, критикуван за всичко – за много дамски имена на песните му, за „лалала и шалала“ в тях, дори за това „как можели лунните пътеки да блестят през много дни“ в песента „Джулия“, те блестели през нощите, Емил Димитров ни остави своето вълшебно музикално наследство. Фаворит сред което е „Моя страна“, която вече „един социализъм време“ е незабравима.