В заглавието има откровено заимстване от названието на прочутия роман на Реймънд Чандлър „Дългото сбогуване“. И макар че сюжетът там е твърде различен от това, за което става дума тук, дългото и сякаш несвършващо сбогуване у нас с Държавна сигурност е жестока реалност. 10 800 агенти на ДС в момента са във властта, посочи президентът Росен Плевнелиев в годишното си обръщение. Сякаш никой не го чу. Голямото мълчание! Пак известно заглавие, само че филмово.
Плевнелиев посочи най-важното, също подминато с „голямото мълчание“ – в България не се случи смяна на елитите. В България преходът бе подменен. Именно погрешният модел на прехода задържа развитието на страната, като позволи на комунистическата номенклатура да се прероди и да продължи да доминира обществено-икономическия живот. Всеки десети служител в българската администрация е агент на ДС.
Те са навсякъде
около нас
категоричен е държавният глава. Тази подмяна на прехода беше подготвена още преди 10 ноември 1989 г. А веднага след него тайните сили продължиха да действат. За пред хората по митингите, още през декември 1989 г. беше закрито Шесто управление. Но какво се случи реално? В кадровите схеми и списъци то беше задраскано с червения молив, като хората и щатовете бяха разхвърляни по други служби, предимно в кратко просъществувалата Национална служба за защита на конституцията – творение на генерал Атанас Семерджиев, оглавил МВР точно в смутните времена след „историческия пленум“.
Един достоен генерал, както го наричаха и от опозицията тогава. Дългогодишен началник на Генералния щаб на БНА, човек с партизанско минало и военна кариера, той откровено нищо не разбира от вътрешни работи. Явно мисията е била друга, както се оказа на съдебния процес срещу него по-късно. По това време МВР е в управленска криза. На мястото на издигнатия през 1988 г. в Политбюро Димитър Стоянов е назначен Георги Танев, който не е работил нищо друго освен първи секретар на ЦК на ДКМС и първи секретар на БКП в Кърджали, където „успешно провел възродителния процес“. За първи заместник също идва непосветен в делата на МВР партиец – първият секретар на БКП в Хасково Стоян Стоянов. И тайните нишки на ДС остават почти безконтролно в ръцете на старите генерали, постъпили в ДС още на 9 септември 1944 г. Оглавил МВР, Семерджиев започва непознати дотогава публични изяви, отворени връзки с опозицията. А вътре във ведомството благодушно „припява“ на генерал Велко Палин, все още завеждащ-отдел „Национална и социална сигурност“ на ЦК на БКП, че за разлика от БНА Държавна сигурност е до лактите в кръв. Това, разбира се, става пред медиите, които възнасят образа на честния генерал. В същото време началник на Трети самостоятелен отдел, наричан скромно „Архив“ все още е генерал-майор Нанка Серкеджиева. Съпартизанка на Семерджиев от родопските отряди. И докато пред отпушилите се за свобода медии се градят образи на реформатори, от същия този архив, чието название има за цел да звучи като обикновено деловодство, изчезват хиляди оперативни, агентурни и лични дела. Това стана ясно години по-късно, когато Семерджиев и Серкеджиева бяха извикани пред съда заради неправомерно унищожаване на „архивни единици“. Дали са били наистина изгорени, или са заминали „по предназначение“, никой не отговори. Двамата бивши генерали получиха дори ефективни присъди, но така и не влязоха в затвора. Така една част от
най-секретната агентура на ДС
никога не стигна до бъдещите комисии по досиетата. А уж осъдените отнесоха тайните със себе си на небето. Както не стигна и никога няма да стигне друга, още по-секретна част, отишла си завинаги през януари 1990 г. заедно с генерал-лейтенант Стоян Савов, доскоро заместник-министър на вътрешните работи, пряко отговарящ за работата на Първо главно управление – външното разузнаване. Той се самоуби в родното си село Лесичево, Пазарджишко, с партизанския си пистолет, пред паметника на загиналите си другари. Споделил пред близките си, че се страхувал – ако го арестуват, може да издаде важни тайни. А какви са тези тайни, личи от едно кратко изречение на полковник Димо Станков, заместник-началник на Първо главно – „за нелегалите отговаряше Стоян Савов“. „Нелегалите“ са онези емилбоевци, които не се водят никъде в официалните щатове, нямат кадрови дела, не отиват в чужбина като културни аташета и консули, а се внедряват под чужди имена и самоличности. Именно голяма част от тях са и в основата на всякаквите
външнотърговски дружества, създадени от нашето разузнаване
Завинаги в тайна остава и делото за убийството на Георги Марков, наричан от „първаците“ – Скитник. Вина за унищожаването му пое последният началник на Първо главно генерал-лейтенант Владимир Тодоров. Дори излежа някъде около година реален затвор и излезе да си получава пенсията. А давността по делото „Скитник“ мина.
И докато в уж закритата Държавна сигурност въртяха и превъртаха досиетата, голяма част от които са и в тайни лични архиви на различни малки и големи фигури от ДС, народът искаше истината. Само че тя се забави близо десетилетие. Преди това досиетата бяха пуснати в нелегална употреба. Ту вестник „Факс“, ту „Ранно утро“ излизаха с цели „адмиралски порции“, където майсторската ръка на един дългогодишен заместник-началник на Шесто управление ловко „миксираше“ истината с измислиците. В онези първи години имаше респект от досиетата, защото никой не искаше
да бъде разкрит
като ченге
И чак когато намериха удобния модус, владетелите на досиетата ги пуснаха „на официалния пазар“. Богомил Бонев като министър на вътрешните работи вече на законно основание оглави първата комисия по разкриване на досиетата. Там „засегнатите лица“ бяха в твърде ограничен кръг. Преобладаваха личности от тогавашната опозиция. Отговорът беше почти еднозначен – работили сме за родината. Тук-там имаше и дребни разправи на тази основа със станали неудобни за тогавашната власт нейни хора. Как и какво е проверявал и огласявал Бонев заедно с верния му началник на архива Серафим Стойков, може да се съди по следващите политически стъпки на министъра.
Когато най-накрая се изгради истинска комисия, а не вътрешноведомствена, голяма част от архива на ДС най-вероятно вече е била така добре „почистена“, че да се оставят само хора, които могат да бъдат „изгорени“ или срещу които да се играе политически. По реда си минаха старите земеделци, „записани“ като агенти след жестоки инквизиции в ДС и в Белене. След това започна разкриването на министри, депутати, бизнесмени, журналисти. Оказа се, че почти всички
собственици
на нови медии
са все с агентурни имена. Но почти никой вече не обръщаше внимание на съобщенията на комисията. Докато в един момент завърналият се от Мадрид „спасител на народа“ направо я закри. Сигурно е имал защо да го направи. В третото си издание комисията по досиетата обработи голям обем информация, която предоставя на обществото. Преодолени бяха „запъванията“ на едни или други началници на спецслужби, които се позоваваха на дълбоката секретност на агентурата си в чужбина, въпреки че в закона ясно е записано огласяването само на български граждани. Но резултатът е все по-голямо мълчание. Огласените се чувстват недосегаеми. И защо не, след като един от тях дори беше два мандата президент на държавата. Кой знае защо скрил звучното име Гоце при кандидатирането си. Нали е работил за родината?
Единствен изход
Лустрация!
Щом близо 11 000 агенти на ДС и днес са във властта, единственият възможен изход е лустрацията. Веднага идва добре отиграният аргумент – късно е. Както се опонираше на премахване на давността на закона за търсене на отговорност за комунистическите престъпления.
Късно е, казват. Минал е четвърт век. Онези хора са измрели, престарели. Да не ровим в миналото. Имаше такива приказки още в първите години на прехода – да затворим страницата. Един демократичен президент контрира – първо да я прочетем! Оказа се, че само с четене не става. Трябват и санкции. Иначе сянката на ДС ще продължи да се подхилва иронично от всяко управленско кътче на държавата. Нямало ги вече онези хора. Е, как да ги няма, като и днес 10 800 от тях са във властта? Нищо, че е минал четвърт век. И докога така? Защо ли обаче никой, на власт или в опозиция, не подема законодателна инициатива за лустрация? Защо ли?
