Концентричните пътища на съдбата

Конкурсът за военен разказ „Новият Йовков“ – традиция, родила много известни имена 

Миналата седмица бяха обявени наградите в двата конкурса от  инициативата „Парад на талантите“, организирана от Сдружението на жените военнослужещи. 
В литературния конкурс – за написването на военен разказ „Новият Йовков“, селекцията бе направена от жури, председателствано от писателя и сценарист Никола Статков. В състава му бяха Александър Урумов, писател и драматург, Тодор Токин, главен редактор на в. Българска армия  и Георги Милков, журналист от в. „24 часа“. 
Подполковник Вера Спахийска, зам.-председател на УС на Сдружението на жените военнослужещи каза, че през последните 25 г. военнослужеши, участвали в мисии, са преживели много истории с емоции и човешки подвиг. Но обществото не знае недостатъчно и единствено писателите и майсторите на фотоизображението могат да ги предадат на поколенията, осмислени като житейски опит.  
Резултатите от конкурса за военен разказ са обнадеждаващи – каза председателят на журито Никола Статков. Колегите му са изчели разказите, без да знаят имената на авторите. Според Статков някои от творбите били доста информационни и декларативни. „Но намерихме и добри хубави разкази. Един – няма и 2 страници, но то миришеше на литература, мирише на проза. Казва се „Страх“. Едва сега виждам кой е авторът…“ Председателят на журито подчерта, че конкурсът е продължение на традиция, родила много известни литературни имена.  
Бригаден генерал Явор Матеев връчи 3-а награда – статуетка от името на министъра на отбраната – на Валентин Димитров за разказа „Голям шлем“ . Второ място спечели Андрея Илиев за разказа си „Страх“. Отличието му връчи Тодор Токин, главен редактор на в. „Българска армия“. Той похвали инициаторките от Сдружението на жените военнослужещи за страхотната идея. От 20-ината разказа прочетохме много интересни неща, а първата награда е готов сценарий. Би станало страхотен филм – обърна се главният редактор към режисьора Станимир Трифонов.  
Никола Статков връчи първата награда на Валерия Тодорова за разказа „Концентричните пътища на съдбата“. Авторката, която е сътрудник на в. „Българска армия“, разказа как от спомените на дядо й, чрез детайли от журналистическата си работа за военния вестник и чрез силата на фантазията си е създала творбата си. „Този разказ сам дойде при мен. Обичам ви!“ обърна се тя към публиката.
Верен на обещанието си пред дамите от Сдружението на жените военнослужещи, вестникът ни ще публикува първите три отличени в конкурса разкази, плюс още някои, които редакционното жури селекционира за нашите читатели.

Баща ми отдавна разказваше една стара семейна история. За неговия дядо, който едва на деветнайсет години, още неженен, заминал на война. И как като по чудо оживял. Чудото се казвало Ангел – друг войник, с когото пътищата им се пресекли, макар само за двайсет и четири часа. Този Ангел го спасил, а после си изгубили дирите. Прадядо ми Стоил всяка година споменавал своя спасител и много искал да знае жив ли е, къде е той, за да му благодари и да му каже, че втори живот от него има. 
Дядо ми, после баща ми, все повтаряха и те тая чудновата история. Аз също се възхищавах от нея. Пък и нещо друго знаехме – мен, баща ми, неговият баща – тримата нямаше да ни има, ако войникът Ангел не беше спасил войника Стоил. А те двамата не се познавали преди. За първи път се заговорили едва вечерта преди битката, която станала преди почти сто години. При почивката, край стъкмения огън, сред насядалите и отмарящи войници Стоил видял, че от дългите пеши преходи ходилата на Ангел са в кръв. Стоил извадил от своите партенки и дал на Ангел, за да загърне изранените си нозе. Тогава си казали имената един на друг, поразговорили се малко. А на другия ден, когато влезли в битка, когато войната за пореден път показала жестоката си същност, когато бойното поле било осеяно с покосените от вражеския огън, точно Ангел изнесъл на безопасно място ранения и умиращ Стоил.
Тези двама души почти не са се познавали, почти не са разговаряли. Те просто си разменили човешка доброта. Нечакана, немолена. Дадена от сърце. Която невинаги и не всеки би сторил. 
Санитарите първо не искали да вземат на носилка Стоил. Казали: „Пътник е.“ Ангел не отстъпил. С тях тръгнал и до полевата болница стоял, докато види, че лекар вече е поел грижите за полуживия Стоил. 
После като рефрен прадядо ми все казвал през годините: „Не зная кой ме бутна, кой ме накара да направя това добро – да дам на непознатия едни партенки. Нямах много. Но отделих един чифт. Направих го, без да се замисля. А на другия ден този Ангел стократно ми се е отплатил. Тъй излиза.“
В походната болница закърпили войника бранител на Отечеството Стоил. Полежал той сред болки и стонове в компанията на оцеляващи или на отиващи си от тоя свят. Казали му: „Ангел те донесе. Ако той не те е изнесъл под градушката от куршуми, сега в отвъдното щеше да си ти, Стоиле.“
След два месеца си стъпил на краката, върнал се в родното място, позакрепил се. Минала година, оженил се за момата, която му била на сърце, пък и той на нея. И ето ни нас – неговият син, неговият внук и неговият правнук – аз.   
Към днешна дата и аз съм бранител на Отечеството. Мислех да продължа да уча – квантова физика – това е нещото, което винаги ме е привличало. От една страна. От друга, армията – с този екшън, който има в нея, с формулата от далечните римски времена за здрав дух в здраво тяло и още един куп съображения. Така де – замених квантовата физика с встъпване в армията като кадрови войник, по-точно – военен парашутист. Поне засега. С физиката, кой знае, може пак да се прегърнем. Зад гърба си вече имам 125 летателни скока с парашут. За последните няколко години участвах в национални, двустранни и многонационални учения, в тренировки, подготовки и състезания. Харесвам си работата, харесва ми да служа. Ритъмът на това всекидневие, хъсът, с който влизаме в подготовка, униформата, която изисква и задължава, тренировките, занятията, придружени от екстремност и адреналин, са нещо, което ми допада. Харесва ми воинското всекидневие и приятелското рамо, умението да се разбираме от половин дума, закачките и шегите, които разменяме. Ще каже някой: къде е квантовата физика, къде е войнишката служба, къде е семейната история? Къде – все в мен.
Да, вълнуваше ме семейната история. Исках да се добера до точни данни за фронтовите дни на нашия предшественик, да знам по-нашироко и по-издълбоко. Тръгвах от общото, като целта бяха ония малки прашинки, които са в основата му. От кървавия и жесток пъзел на Първата световна война – битките между войските на Кралство Сърбия и Царство България, Солунският фронт, септември 1916 година, четирите върха на една капризна планина, сред които паметно се откроява името Каймакчалан. Цели сто години оттогава, но все така печален е броят на убитите, ранените, измръзналите, контузените. За втори път ще опитам да науча повече за прадядо ми Стоил, за неговия спасител Ангел – чрез интернет, книги, исторически музеи, архиви.
Първия път, когато опитах да получа информация, не успях да стигна до началото на историята. Отидох в една от библиотеките на моя град да търся конкретна книга на военна тема. Точно тази книга я нямаха и продължават да я нямат. Но все пак имаше друг резултат от броденето сред книжните рафтове – запознах се с Миглена. Тя работи в библиотеката. Привличане, химия, любов – грабнаха ни набързо, завъртяха ни дни, месеци и след две години ни заведоха пред олтара. И аз, и тя си имахме други сериозни връзки преди това, но се оказа, че всичко е било прелюдия към срещата ни и разбирането, че сме един за друг. Такива работи.
*
Преди около шестнайсет месеца се върнах от последната мисия. Бях в отпуск, който ми даваше възможност за необходимата адаптация. Даваше ми и възможност да се видя с жена ми, с която закусвахме, обядвахме и вечеряхме секс през дните на този отпуск. Наваксвахме, както си казвахме с нея. Е, и масата бе пълна, акцентът бе върху любимите ястия. Въпросът е, че сексът винаги присъстваше, той е нашата съществена част от „менюто“ – от една страна, защото така трябва, от друга, защото го искахме. Какво да кажа – влюбен съм в жена си. По всичко си личи, че и тя в мен. Имахме си и капка горчивина – от три години бяхме женени, но нямахме деца, а искахме. Безуспешните опити ни бяха понапрегнали. Говорихме за консултации с лекари и преди да тръгна на мисия, атмосферата не беше от най-приятните. Но като се върнах, не мислехме за това, отдадохме се на жаждата да бъдем заедно, на желанието да си принадлежим, да бъдем едно цяло – напълно и всеотдайно.  
Точно по време на този отпуск след мисията попаднах на току-що излязла документална книга за един от етапите на българското участие в Първата световна война – това, което ми беше необходимо. Последните страници на книгата са изпълнени с именни показалци и извори. Миглена също ми помагаше. Имахме отправни точки за откриване на подробностите, които ни интересуваха. Намерихме търсената информация, сверихме я с други източници. Войникът Ангел вече не беше загадка, не беше мистерия. Разбрахме откъде е, кой е. Тогава бил на двайсет и две години, женен и с дете на годинка по време на войната. Два дена след като спасил прадядо ми, войникът Ангел участвал в следващия жесток и кръвопролитен бой. Бил убит на място. Завинаги останал по тези скръбни бранни полета. Никога не се прибрал при семейството си. 
Едногодишното му дете пораснало, оженило се, имало свои деца, на свой ред и те си имали деца… 
*
Гледахме се с жена ми един друг, усмихвахме се през сълзи, прегърнахме се и се залюляхме в една по-различна наша прегръдка от всички предишни. Не зная колко бяхме учудени, изненадани, смаяни, впечатлени. Наистина не зная. Но откритието наистина си го биваше – жена ми Миглена е правнучка на Ангел. 
Да, на оня същия войник Ангел.     
Един месец след това разтърсващо откритие дойде още една щастлива изненада. Щяхме да ставаме родители. Ясно е, че това пък е резултат от ония няколко седмици след мисията, когато закусвахме, обядвахме и вечеряхме секс. 
*
Сега нашият син ни събира по команда край леглото си, вдига ни по тревога в различни часове на денонощието и виртуозно дирижира парада. Предварително имахме стройно изградени представи как ще го възпитаваме, как ще подредим неговите бебешки дни. Е, той подреди нашите. Може и така да трябва. Наградата ни е, че можем да се поспрем, да го погледаме с почуда, с умиление и гордост, как спи и как насън ту смешно бърчи личице, ту спонтанно грейва в усмивка.
Кръстихме го Ангел-Стоил. Дойде си с името момчето – наследено от двамата му прапрадядовци. Единият спасил другия. Сто години оттогава. Времето е направило свое странно завъртане, като събира ведно две точки, отдалечени една от друга с един век. През времето и пространството в това малко бебе с име Ангел-Стоил се сплитат едни стари нишки, които съдбата си е поиграла да изпреде и изтъче по такъв сложен, учудващ, но значим начин. 

Знам, че синът ни ще чуе интересни приказки, най-вероятно ще чете след време книгите за Хари Потър, ще гледа любими филми, но едно е сигурно – една от историите, която ще му разказваме, е за неговите прапрадядовци, чиито гени той носи. И за добротата, която са си разменили. И за това, че човек иска да знае за своите предци. И за войната, която е общо понятие, а вътре в нея са съдбите на отделния човек и неговите близки. Отделният човек – прашинка в цялото, но и огромен отделен свят по своята същина.  
Целувам сина си за лека нощ. Утре заминаваме за съвместна подготовка в Италия – Swift Response. Като се върна, Ангел-Стоил ще е вече на шест месеца. Сериозна възраст – половин година. Купих му футболна топка. Знам, че е рано. Но не пречи – първо ще я гледа. После ще я побутва с ръце, ще я търкаля. Ще дойде време и да я рита. Но нека си я има – кръгла такава – като Земята, като Слънцето, като планетите, като невидимите с просто око атоми, като концентричните пътища на съдбата – вървят, вървят и отвеждат в оная точка, която е единствено необходима.

Валерия Тодорова