И ако досега разгледахме веселата част от живота на тази черноморска перла, тънкия одески хумор и положителното чувство на одеситите към нелекото им битие, които наричат своя град Южната Палмира на Русия, днес ще се обърнем към черните страници в историята на Одеса. Тук политиката, литературата и престъпността сякаш винаги са вървели ръка за ръка.
Но тъй като вече загатнахме за Броненосеца „Потьомкин“, чиято одисея е филмирана през 1925 г. от Айзенщайн в едноименния съветски пропаганден филм, нека с няколко думи припомним сюжета му, почиващ на реалните събития от 1925 г. На бойния кораб „Княз Потьомкин Таврически“ избухва
моряшки бунт заради разваленото месо
в борша, както често се случва във войската, когато е оставена да гладува. Корабният лекар е категоричен, че месото е годно за консумация и капитанът на кораба заповядва да се обеси на мачтата всеки, дръзнал да гладува. Матросите се справят с малобройния офицерски състав, превземат кораба и от Севастопол се отправят към Одеса, тази открай вереме обетована земя на свободата. Градът се втурва да посрещне моряците по широките стълби към пристанището, но отряд военни открива огън по всички, без оглед дали става дума за деца, майки или старци. В отговор „Потьомкин“ открива огън по Оперния театър, тогава главен щаб на военната власт. Каменните ангели закриват очи по стрехите, примижват зад криле и лакти, стреснати лъвове кокорят гранитните си очи! Адмиралската ескадрила окрива огън по „Потьомкин“, глутницата блокира по море отлъчилия се побратим. Огън?… Или?… Революция! Вместо залп оръдейни изстрели от съседните палуби се разнася гръмко „Ура!” и бунтовният брононосец преминава без нито един изстрел през редиците на ескадрилата…
Така Одеса свързва съдбата си със съдбата на своята страна и от тук нататък няма да бъде пощадена от нито една руска трагедия. През 1905 г. с мълчаливото одобрение на градската управа е извършена серия от погроми върху еврейските дюкяни и магазинчета, загиват няколко хиляди души. Посегателствата принадлежат на бедняците от
Молдованка, мрачното сърце на Одеса
Евреите се въоръжават, погромите отминават, населението се умиротворява, но оръжието остава. Така възникват първите въоръжени банди в града, които впоследствие ще грабят ту военни складове, ту пристанищни хангари, ту казина и ресторанти, претъпкани с богаташи.
А тук от цяла Русия още с основаването на града отпреди близо 220 години се стича икономическият, аристократичният и културният елит на империята, за да се порадва на лековитата морска вода, вълшебната лечебна кал, южното слънце, както и да лекува така модерната и до днес болест, наречена „нерви“.
В тази благоприятна ситуация няма как да не се възползват от богатите туристи хилядите босяци в Молдованката. Джебчийството, кражбите, измамите, фалшификациите, организираната във въоръжени банди престъпност започва могъщия си разцвет за изключително кратко време от края на 19-и в. и началото на 20-и в., та чак до наши дни.
Сонька „Золотая ручка“ или еврейката Соня Ивавонва Блювщейн, наричана „Златната ръчичка“ е една от най-легендарните крадли и измамници в Одеса. Тя често се омъжвала за богати евреи, обирала ги и потъвала в тъмните сокаци на Молдованката. Преобличала се като графиня, просякина или монахиня и бързо преброявала чуждите рубли от разсеяните джобове на богаташите в центъра. Даже влизала в хотелите, най-често рано сутрин, пременена като гранд-дама от висшето общество, отваряла стаите на богатите господа с ключ, комфорт, който си осигурявала с меки безшумни
пантофки и щедър подкуп за охраната
влизала в стаята на подпийналия снощи господин и ако той я усетел и се събудел, мигом започвала да се разсъблича, под претекст, че е объркала стаята си.
Сонька „Золотая ручка“ завършва живота си в каторгата на остров Сахалин, където се среща с Антон Павлович Чехов, описал я в едноименното си произведение. По всяка вероятност Чехов е дочул за славата й още в Одеса, често посещавана от него, за което свидетелства и почитта на местните, кръстили не едно и две кафенета на него.
Но ако има писател, който най-много да е пострадал от досега си с бандитска Одеса, то това е Исак Бабел. Израснал с легендите за Мишка Япончик, одеският Ал Капоне, той ще събере сведения за ловкия гангстер, който ще превъплъти в образа на легендарния си Беня Крик от „Одески разкази“. Сборникът само за два месеца се превръща в бестселър, не само на територията на империята, но и зад граница. И ако легендата твърди, че Мишка Япончик не е убил нито един човек през живота си, защото станал свидетел на смъртта на обления си в кръв баща, загинал под копитата на разбеснял се кон, то алегорично можем да заявим, че бандитът е протегнал дългата си ръка дори отвъд смъртта си, за
да убие най-верния си почитател
писателя Бабел, чрез най-страшното оръжие за смъртни
Иван Бунин също е живял тук през 1919-1920 и описва гражданската война, последвала революцията в дневника си „Окаяни дни“. Болшевиките действат като мародери, без особена разлика от гангстерските банди, тормозили града преди и по време на революцията, може би, защото главните герои в тях често били едни и същи, минавали ту от едната, ту от другата страна на закона, често синоним на беззаконието.
Именно заради подслона, който тук са намирали сводолюбивите, невписващи се в каноните на Царска Русия и СССР аутсайдери, са нарекли града – „Одеса-мама“. Защото само майката обича до последно сина си, макар и престъпник.
