Тази страница няма да е достатъчно за темата. Просто, когато се пише за № 8, мястото винаги не стига. Разбира се, от журналистите единствен Владо Памуков може да бъде меродавен и напълно изчерпателен, когато се разказва за най-добрия футболист в Европа през 1994 година. Но… всеки си има своите истории. Ето част от моите.
За първи път
се загледах в Христо Стоичков по време на онзи прословут мач между „Левски“ и ЦСКА през 1985 година, след който Ицо и неколцина други доста по-популярни играчи от него по това време бяха изключени от физкултурното движение, като двата гранда на българския футбол бяха преименувани на „Витоша“ и Средец“. Абе голяма какафония беше, а запалянковците (по онова време думата фен изобщо не се използваше) жалеха повече за Боби, Пламен Николов, Велев, Спасов и Наско Сираков, тъй като всички се надяваха на участие (както и стана) във финалите на Световното първенство в Мексико година подир това. Отстранен завинаги бе и 19-годишният Стоичков, ала той все още бе познат само на тесен кръг от специалисти. Да, беше в ЦСКА, но…
Малко по-късно във ВИФ моите състуденти Румен Денев, бивш юношески национал, и Цветозар Дерменджиев, син на великия Чико Дерменджиев и по-късно шампион на България, със солидна кариера в професионалния футбол, непрекъснато възхваляваха този Стоичков. „Ти не си играл срещу Кучето. Няма хващане. Няма такъв като Стоичков“, все повтаряха и очевидно бяха прави.
След това
Историята е известна. Полуфинал в турнира за КНК и ключовият трансфер в Барселона. През 1991 г. скромната ми персона започна работа в спортния отдел на току-що създадения вестник „Демокрация“. Бурни години. Страстни години. Имаше мода спортните журналисти да излизат от професионалната анонимност и да обявяват клубната си принадлежност. Ние бяхме левскарски отдел. Имахме и една чудесна кореспондентка в Барселона – Августина Тренева, чийто съпруг бе треньор по волейбол в каталунската столица. Августина пишеше за местния вестник „Спорт“ и ни пращаше всеки ден по факса всичко публикувано или изговорено за Ицо в испанските медии. Нямаше интернет, ние пък просто бяхме първи. Да, но много от скандалните препечатки очевидно не се нравеха на №8 и той оповести списък с журналисти, които … да не припарват до него. В него бяха лека му пръст Люпи Неделчев, Андрей Аспарухов, Борис Касабов, пишещите за футбол в „Демокрация“ и още дузина колеги.
Когато Стоичков си пристигаше, пред вратите на ВИП-а на летището излизаше Христо Запрянов – Доцента и четеше списъка. Така си общувахме доста дълго време.
До финалите на Европейското първенство в Англия през 1996 година. Базата на нашите беше станалият впоследствие нарицателен хотел „Рейвън хол“
край Скарбъро
На първата пресконференция преди мача с Испания идват Христо и бате Коко Ексеров, Бог да го прости. Разбира се, и Димитър Душков Пенев. Имаше напрежение между отбора и журналистите и затова Стоичков бе дошъл да си каже тежката дума. Предната вечер обаче се бях натровил с някакви агнешки котлети. Цяла нощ не мигнах и на сутринта очевидно съм изглеждал, меко казано, ужасно. За изненада след говорилнята Ицо ме попита: „Какво става, бе, човек“. „А, нищо, ще се оправя“, смутолевих, а той троснато рече: „Като те гледам, не ми е ясно как ще стане“. После пих някакви илачи и всичко отмина.
Пет дни по-късно с Томислав Русев пушехме пред нашия хотел в центъра на Скарбъро и зяпахме замечтано прилива. Бърборехме за предстоящото страхотно славно бъдеще на българската журналистика и България като цяло след края на промените. Наивници. Розовите мисли обаче избледняха, когато спря едно такси, от което слезе по анцунг Христо. С телефон (вече бяха излезли първите мобилни апарати с прилични размери) и портфейл в ръка. Побъбрихме, след което той понечи да влезе в единственото казино, намиращо се на десетина метра от нас. Не го пуснаха заради облеклото. Англичани. Охраната на входа го позна, видя и златните му кредитни карти, но остана непреклонна – в казиното само с костюм. Да, Стоичков побесня. Каза си, каквото имаше да им каже на хората от казиното. Те пък не го разбраха … и така.
Минаха години
Христо стана селекционер на българския национален тим. Започна с много амбиция и хъс. Някъде през 2005-а стартира една кампания на „Жилет“ да търси таланти и да ги праща в големи клубове на обучение. Малко отклонение – от тази кампания за първи път се появи името на Божидар Краев. С моите ангажименти към една от сериозните телевизии обикалях градовете домакини на камповете, Христо пък бе главно действащо лице. Една от спирките бе Плевен и стадионът „Белите орли“. Жега, 36 градуса без никакъв ветрец. Както може да е през юли в Дунавската равнина. По едно време идва Ицо и почваме да си говорим. На слънцето, сигурно час и нещо. Следва обяд с Пламен Гетов и други авери на Камата, а той душата на компанията. Смях голям. После пак си бъбрим за болката му. Националите според него не давали всичко от себе си. Нищо, че в тима бяха и Стилиян, и Мартин, и Бербатов. Беше убеден, че може да постигне нещо голямо.
Всъщност той никога не се задоволява с малко. Такъв беше на терена, остана си такъв и в живота. Никога не пада по гръб.
Подир разговора и след края на кампа Христо седна на един стол и часове раздаваше автографи върху фотоалбума „Стоичков“. На 36 градуса. Стоя до последното хлапе.
Тогава пък някои медии се дразнеха от синята лампа върху един от автомобилите му. В тази връзка името на Христо винаги е било свързвано с
политиците
Лично аз нямам представа защо се промениха отношенията между премиера Бойко Борисов и Стоичков. Не съм ги виждал отдавна заедно, но по принцип Христо едва ли не застава „мирно“ пред президента Петър Стоянов. Между двамата има връзка много преди футболистът да стане световно известна звезда, а Ицо винаги демонстрира уважение към бат’ Петьо.
И като говорим за президенти, пред очите ми Стоичков излезе с гащетата от мача и с въпроса „Желю, къде си? “ след историческата победа над Германия през 1995 година на стадион „Васил Левски“. Двамата с д-р Желев бяха приятели дълги години, още от славното американско лято на 1994 година. Както всъщност и с следващите президенти.
По време на кризата с българските медици в Либия Стоичков бе на среща на „Дондуков“ 2. Излиза и бързам да питам нещо адекватно, преди да се стовари лавината от полуразбираеми крясъци върху него. „Знаеш, нямам проблем да идвам тук. С бат Гошо (президента Първанов) говорихме доста. Ако зависеше от мен, още сега тръгвам за Триполи, за да помогна, но не е толкова лесно“. А той често иска да помага. Както той си знае – с жар и сърце. Както бе и с испанските инвеститори за стадионите преди пет години.
Колкото до синята лампа, един ден си вървя по „Гурко“, където половин век е била редакцията на „Българска армия“ и внезапно джип спира до мен. На пресечката с „Шести септември“. Джип с лампа, синя лампа. „Отваря прозореца и си говорим пак по темата национален тим. Аз кимам, докато наоколо ехтят писъците на десетки клаксони. Стоичков спокойно се подаде от колата и стана тихо, каквато може изобщо да има тишина в центъра на столицата.
Понеже той сам е звезда изобщо
никога не му е пукало от всякакви други популярни
футболни личности. Не знам дали знаете, но Стоичков не поняся съвременния „стайлинг“ на футболистите. Епилация и най-вече татуировките. Имаше някакъв мач на стадион „Славия“, където беше дошъл и Валери Божинов. Къде е играл тогава не помня, но беше влязъл в съблекалнята на „белите“ да се похвали с нова картинка върху тялото. На мача се появи също така и Стоичков. След малко в предверието се чуха викове и шум от коридора пред съблекалнята. От вратата като комиксгерой излетя Валери, а след него луксозната обувка върху левачката на Стоичков. Повдигам въпросително рамене, след което последва отговор: „Така няма да стане. Татуировка… С тоя не мога да се оправям, казал съм на баща му (б.а. Сашо Ангелов) да се оправя“, отвръща ми Христо. Наистина бесен. Следващите години показаха, че е бил прав.
Мина време
и се срещаме на някакво автомобилно изложение в „Арена Армеец“. Аз съм по работа, него го бе довел някакъв автомобилен пилот. Говорим си обаче за футбол. Болката е останала. „Ще загине всичко. Уговарят мачове и на деца. Страшно е. Не знам какво може да се направи, но очевидно БФС не става. Чудя се дали да не се махна от България“, ми казва. Пак е прав.
Седмица по-късно обаче пристана за старши треньор на „Литекс“. Ето това наистина лично мен в онзи момент ме изненада. Отивам в Ловеч за първата му тренировка. Суматоха, глъч, камери. Всички стоят далече от строгия поглед на №8. Ние с Ценко Симов от БНТ отиваме пред треньорската стая, за да разчупим леда. Излиза Христо, гледа ни и … „Тюфлеци, какво, ще снимате ли. Айде, влизайте“. Така се намърдахме в царството на шефа. Вътре Гриша Ганчев и цялото ръководство на „Литекс“. Христо Стоичков започва да разказва … Сещате се, че официалната пресконференция се забави. Доста.
Изтече още време. През лятото на 2013 година Ицо стана старши треньор на ЦСКА. Смутни времена и за него, и за самия клуб от Борисовата градина. Заради безпаричие лагерът на „армейците“ беше в Етрополе. Напрежението около клуба е огромно и един ден обявиха, че Стоичков взима акциите на клуба. В едно мазе на хотела в старопланинския градец Стоичков и Паро Никодимав дадоха пресконференция, а Христо размаха огромна папка с емблемата на клуба. Там били акциите и те ще бъдат вече в него. Като свърши данданията направо го попитах: “Човек, какво правиш? Ще те изработят“. Той сияеше пред притеснения поглед на Никодимов. „ Нали знаеш, зад мен има солидни хора. Всичко ще е наред. ЦСКА отново ще бъде голям клуб.“ Поспорихме още и какво от това…
Последно го видях, когато даряваше реплики от „Златната обувка “ и „Златната топка“ на бате Сашо Манов в музея на ЦСКА. Исках да си поговорим за Етрополе. Не стана. Беше сложил онази маска, позволила му да оцелее през всичките тези години.
„Знаеш ли, колко е хубаво в Маями. Палми, топло, море“, рече и пое към летището.
На 8 февруари Христо Стоичков чества половин вековен юбилей. Честито и не се променяй, №8!
