Дългата ръка на ВМРО Аферата „Полковник Маринополски“

Днес шпионската афера навършва своята 120-дневна възраст. Тоя неестествено дълъг живот буди в правителството надеждата, че тя е вече на път да прекрачи прага на своя гроб. И то чака, ето дълги месеци чака нейната закъсняла смърт. Но тя няма да дойде, нека това добре се запомни, преди достойната и законна ликвидация на престъплението, което опозори името на един народ и държи в страшен смут армията.

Това пише преди 85 години, в началото на 1931 г. Димо Казасов в изданието „Звено“, на което той е родоначалник. Заради тази негова позиция вестникът на ВМРО „Свобода или смърт“ го обвинява в предателство на националните интереси, а сама организация на „македонстващите“, както ги нарича Казасов, го осъжда на смърт.   Преди това е изнесъл истината за аферата „Полковник Маринополски“, който бил арестуван по обвинение в шпионаж в полза на Югославия и уж се бил „самоубил“ в килията си. Казасов доказва, че полковникът, мъж висок 1,80 м, не може сам да се обеси на дръжката на прозореца, която е само на 1,30 м от пода. Още повече, че на законно арестуваните се отнемат коланите и дори връзките на обувките…
Драмата започва на 20 август 1930 г., когато поручик Алексиев от Военното министерство получава заповед от министъра на войната генерал Бакърджиев да отнесе секретен пакет в Кюстендил. Документите били предназначени за началника на Кюстендилския гарнизон полковник Захов, който обаче, странно защо, също се оказал в столицата, но не получил лично пакета, а тръгнал заедно с поручика вечерта за граничния град. В автомобила се появява и някакво странно цивилно лице, назовало себе си Паун Марков. 
Час преди полунощ полковник Захов предлага да се отбият в Сарийската мелница за почивка. Поручикът няма избор. А в мелницата го очаква засада. Обкръжен е от шестима цивилни, които явно са в съучастие с полковника. Докато той обвинява поручика в „доказан шпионаж“ в полза на Югославия, цивилните, хора на „македонските войводи“, обезоръжават и събличат поручика. Започват изтезанията. От младия военен се иска да напише собственоръчно имената на офицери 
„замесени в югошпионаж“
Разпитът трае близо седмица. Младият офицер категорично отказва да клевети невинни хора. Накрая, когато в „разпитите“ е включено и нажежено желязо, поручикът не издържа. Дава под диктовка „показания“, че полковник Маринополски, началник на пограничната стража за района на Югославия и редица други военни и цивилни, са шпиони на западната ни съседка. „Войводите“ са доволни. Показанията и последвалите арести могат да станат добър повод за ново изостряне на отношенията с Белград. А всички офицери и цивилни от списъка с „признанията“ са радетели за подобряване на съседските отношения. Това е трън в очите на „войводите“ и на главатаря им Ванче Михайлов, които дълги години вече се препитават и дори забогатяват от „освободителната си дейност“. Която реално в периода след Първата световна война се изразява единствено кой от тях кого от другото крило ще застреля. Затова и започват да ги наричат „македонстващи“. Както казва един съвременник на епохата, ако бяха пролели толкова поробителска кръв, колкото помежду си, три пъти щяха да освободят Македония. 
Последиците от „самопризнанията“ на поручик Алексиев са жестоки. На 29 август полковник Маринополски е отвлечен и убит. Това е наказанието му, защото е наложил строг контрол по границата и не пропуска „освободителните чети“ на македонстващите да вилнеят из приграничните райони.  На 30 август поручикът прави опит за самоубийство. Същия ден близките на полковник Маринополски получават известие да се явят в моргата, за да получат трупа му след неговото „самоубийство“. Погребват го тихомълком. Военни почести, полагащи се на длъжността и званието му, няма. Оживял и решен на всичко, поручик Алексиев заявява „Унищожете ме, 
защото съм виновен за смъртта на полковника
Уви, при условията, при които бях поставен, не можех да говоря другояче, освен както говорих“. Това обаче, казва Казасов, също е заключено като военна тайна. „Звено“ има свои хора в армията и истината стига до него. Тогава Казасов я изнася в печатния орган. Първоначално мълчание. Но когато той описва, че полковник Маринополски и поручик Алексиев, задържани наистина първоначално от военни, след това са предадени за разправа на „неотговорните фактори“, каквото е било удобното наименование на „македонстващите“, Министерството на войната излиза с официално комюнике, в което се опитва да даде законен вид на извършените от „македонстващите“ безчинства спрямо български офицери. „Звено“ обаче не спира да изнася нови и нови разобличаващи данни как 
ВМРО е проникнало навсякъде
как политици, министри, дори военният, са послушни оръдия на организацията. Публицистичната атака на Казасов, както и интерпелациите на Кимон Георгиев, Димитър Нейков и Григор Чешмеджиев в парламента накрая дават резултат.  През февруари 1931 г. са уволнени военният министър генерал Бакърджиев, началник-щабът на войската генерал  Маринков, началникът на Военното училище генерал Жечев, както и прекият участник в аферата полковник Захов. С това обаче аферата не може да се счита за ликвидирана, гневи се Казасов в „Звено“. Защото, според него, виновник е и правителството, което търпи тези гибелни за страната състояния, изразени в безотговорното хазяйничене на ВМРО в цялото управление. Министър-председателят Андрей Ляпчев пази мълчание. Старият македонец знае, че има кой да отвърне вместо него. ВМРО издава 
смъртна присъда
на Димо Казасов. Преди това военното министерство го е дало под съд, но е оправдан. Казасов си спомня как един ден съпругата му, втрещена от ужас, му подава писмо. Донесъл го някакъв брадат, „в четнишки дрехи“. Вътре било извлечение от протокол на ВМРО с решението да бъдат убити Георги Баждаров, Наум Томалевски, Кирил Пърличев, Димо Казасов и Георги Кулишев. Пред отначало ироничния поглед на Казасов присъдите започват да се изпълняват. Дори самообреклият се на домашен арест Томалевски е застрелян в двора си от небезизвестния Владо Черноземски, известен още като Шофьора. Роденият в Щип Величко Керин, нарекъл се Владо Черноземски, става 
професионален убиец

на ВМРО още твърде млад. През 1925 г. е пряк участник в „белите нощи“, когато офицерите от Трета секция отвличат и убиват набелязаните в списъка на генерал Иван Вълков „врагове на държавата“. Лично негово дело е разстрелът до Народното събрание на депутата Димо Хаджидимов. Керин -Черноземски записва името си и в световната история, разстрелвайки през 1934 г. в Марсилия югославския крал Александър и френския министър Барту. Там е и краят на зловещите му подвизи. Съсечен е от френската жандармерия.
А Казасов отървава кожата. Спасяват го партийните му другари социалдемократи. Те отиват при видната сред тях фигура Петър Джидров и заявяват:„Нали ти, др. Джидров, си съгражданин с Иванчо Михайлов. Нали ти, като председател на Македонската банка, пазиш милионите на ВМРО. Само една твоя дума, казана на Иванчо Михайлов, може да спаси Казасов“. Така и става. А само три години по-късно, веднага след като взема с преврат властта на 19 май 1934 г., Кимон Георгиев решава светкавично с няколко войскови поделения „македонския въпрос“. Иван Михайлов е прогонен от България и никога повече не се завръща в нея. Със страховитите „македонстващи“ войската приключва за по-малко от месец. В резултат на това само четири години по-късно Югославия също подписва Солунската спогодба, според която отпадат ограничителните военни клаузи на Ньойския договор и България посреща Втората световна война с пълноценна и модерно превъоръжена армия.