Една от стихосбирките, излязла в последните месеци под етикета на „Жанет 45“ синтезира поетичните постижения на годината. „Когато заспят“ на Надежда Радулова е нещо като енциклопедия на съществуването ни. Убеден съм, че добрата поезия съчетава 3-4 времена – лично, социално, историческо и универсално – т. нар. „вечност“. Надежда ме опроверга емоционално.
Книгата й е поредица от състояния – откъде идем, как пребиваваме и накъде отиваме. Започва с каскада да се преодолеят границите на поколенията: от бабата и дядото, родителите, братята и сестрите до неродените и отвъд тях. Това задава структурата на книгата. „Няма да заспим“ е срещу примирението на непривичната „нормалност“ в живота, но то носи и смислите на социалното: не този живот избираме, без да искаме с фантазиите си (наркозата) влязохме в териториите на смъртта.
Тук-там проблясва и историческото време – „Черен Петър“, метафора, типаж на човека, оттеглил се вън от събитията, от процесуалността в света. Насаме с тишината и стените докато “… всичко голямо и важно/ стане малко, неважно и невидимо даже,/ ще протегне ръце…“ Изборът – страх от грохота на външни събития или вътрешно самовглъбяване – метафорите са ситуации у Радулова с по няколко смисли. Те пораждат съавторски хрумки – стволови клетки в поетичната тъкан, което я прави да се самовъзпроизвежда и разширява. Под привидната прозрачност и лекота на метафорите авторът наслагва и социални, и психологически възли почти като разказ, но потопени в двата бряга на екзистенциалното усещане – раждането и смъртта („Луиза излиза“). Удивително стихотворение – и балада, и драма, и усещане за болката по сетивен път. Смесва отчаяние и надежда, без да ни натрапва ужас, но и без да го отбягва. Срезове има в различните дължини на човешкото време – детството, любовта („Бяла техника за влюбени“), израстването („Втори клас“), старостта, навлизането в смъртта като убежище („Изведнъж точно 2 дни преди края“). Трудно е да се обхванат всички смисли на тази малка книжка, те се самопроизвеждат не без участието на житейските натрупвания на читателя-съучастник.
Няколко думи и за формалния майсторлък на авторката – от първите й книги тя стои може би като единственият виртуоз на ритмика, звукопис и структурна организация в свободния стих. Съзвучията, играта с неточни рими или джазови комбинаторики между гласни и съгласни й идват отвътре. Сложна, прецизна музика, сложена между класическия и свободния стих по уникален начин. 
Надежда Радулова така умее да играе с размери, ритмика, съзвучия, че да уподоби известни хитове на Дилън Томас или когото и да било като строфика, лайтмотив и внушение, запазвайки структурната идентичност, но в разработката на съвършено различен мотив („Четвъртия ров“), не и представлява трудност.
Книга, която за всички любители на поезията е откровение.
