След като публикува първите три разказа в литературния конкурс за разказ на военна тема „Новият Йовков”, организиран от Сдружението на жените военнослужещи, вътрешно редакционно жури на в. „Българска армия” реши да публикува нови три разказа, участвали в конкурса. Те са на нашия колега Цончо Драгански – кореспондент на вестника ни в Пловдив. Днес ви предлагаме първия от тях.
– Какво да ти разказвам, не пиеш, не пушиш, от войска не разбираш, но пък днес е 6 май – Празник на армията. А и телевизорът ми се повреди и няма как да гледам парада. Не виждам и движение във вилната зона. Май че само ние с теб в тази пустош…
Генералът хвърли няколко цепеници в камината. Тук, в планината, беше още хладничко, а той, по навик от годините в армията, ходеше леко облечен. Преди не усещаше нито студ, нито жега, и още му се искаше да бъде така. Мислеше да съблече овехтялото си яке, защото все пак беше празник, но се отказа. Нисичък, вече попрегърбен от времето, с леко набола брада, той с нищо не напомняше на онзи генерал, известен с необичайните си и странни постъпки, които често всяваха смут във войската.
– От доста години вече съм в запаса, надявам се от време навреме някой да се сети за мен – обърна се той към събеседника си. – Едва ли с добро ме споменават, но не вярвам да са ме забравили. Като се връщам назад, си мисля, че понякога съм бил доста жесток към моите подчинени. Не се оправдавам пред теб, но си представях, че всичко е в името на службата. А като че ли не е било само така. Да, бил съм не само взискателен, дори и жесток. Ама, ти не ме слушаш внимателно…
Загледа се в огъня на камината. Дървата се разгоряха и се чу техният лек приятен пукот. Обичаше да наблюдава пламъците и тази гледка никога не му омръзваше. Тя като че ли го спасяваше донякъде от самотата, на която се беше обрекъл. Изкара и зимата тук, на вилата. Прескачаше през десетина дни до града със стария си „Форд“ за провизии, лекарства, цигари и бутилка водка. Рядко си наливаше по чашка, за разлика отпреди, но днес беше празник и можеше да си позволи този лукс.
– Тя, моята е дълга. Бил съм на толкова учения. Дори и като заместник-командир на дивизия ходех все с бойната униформа. Както се казва, бях отдаден на професията, но никога не съм се кланял на началниците…
Явно вниманието на госта беше привлечено и той се заслуша.
– Понеже сега се говори много за авиацията, за двигатели, самолети, ремонти и нови изтребители, ще ти споделя нещо, за което рядко си признавам – продължи генералът. – Провеждах едно голямо учение с дивизията и се запитах дали позициите ни са добре маскирани. Сложили сме маскировъчни мрежи по машините и на командните пунктове, дори войниците се движеха с накичени клони на коланите, уж сме направили каквото трябва. Но нещо ме човъркаше – ами отгоре, от въздуха как се вижда? И се обадих на командира на близката авиобаза. Тогава времената бяха други и двамата се качихме на един учебнобоен самолет. Обиколихме позициите – каква ти маскировка, тя още повече контрастираше на местността. Но може би командирът на авиобазата беше чул някои мои закачки за авиацията и се започна. Лупинг след лупинг, бързо набиране във висините, преминахме и през облаците, след това се спуснахме рязко надолу към земята и мислех, че ще се разбием, когато отново се стрелнахме към небето. Ушите ми заглъхнаха и изгубих всякаква ориентация, все едно съм изпил бутилка водка на екс, даже още по-лошо. Уверих се – авиацията не е за всеки. Оттогава изпитвам голямо уважение към нея. Какво се случи след това приключение, ли ? Ами какво, началниците от по-горе стоящия щаб наказаха и мен, и командира на авиобазата. Как са разбрали ли? Доносници винаги е имало, те са по-лоши от всички, защото подкопават доверието…
Усетил, че е приковал вниманието на събеседника си, генералът побърза да спомене друг случай, за да припомни каква е била подготовката на подчинените му.
– Вече като командващ армия, бях на посещение в чужда държава. Срещи, приветствия, обмяна на опит. И ни заведоха на полигон да наблюдаваме танкови стрелби. Стрелби на танкове по мишени. Танковете стояха на място, а мишените бяха неподвижни. След попаденията ръководителят на показното занятие се произнесе – „Отлична стрелба!“ Чуха се и ръкопляскания на присъстващите. Казах на преводачката да предаде думите ми: „Ако моите танкисти в България стрелят така, ще им пиша „слаб“. При нас такива упражнения няма, танковете стрелят в движение, а мишените са подвижни.“ Е, не бях тактичен, но мисля, че никой не се разсърди. Вероятно преводачката си е измислила някакво поздравление…
Генералът отпи малко от водката в чашата, тъй като не биваше да смесва алкохола с лекарствата. Запали цигара, която след две дръпвания загаси, но я остави внимателно на масата.
– Какво ме гледаш? Почти не пия, почти не пуша…Още малко и ще стана като теб. Добре де, не се обиждай! Ще ти кажа нещо и за пиенето. Преди години едни полицаи стреляха по мен, известен е този случай. Стреляха, защото е имало акция, а аз заповядах на шофьора да не спира. Попитах го дали е ранен, той отвърна, че всичко е наред и продължихме. В началото на града други полицаи все пак ни спряха. Ама знаеш ли защо? Търсели някакви престъпници с черна волга. Вероятно, затова след време в армията замениха старите волги с нови тойоти. Тогава се ядосах и на журналистите, защото лъжат. Един вестник беше писал, че съм пил 5 ракии и затова не съм спрял. А аз бях пил 5 водки. Не си прави грешни заключения, винаги съм бил против употребата на алкохол в армията. В извънработно време – може, но с мярка. Веднъж едни лейтенанти си бяха пийнали вечерта във военния стол в Кърджали и след това извършили една щуротия. Каква щуротия, ли? Ами завързали един, когото не харесвали, за едно дърво. На другата сутрин ги извиках в щаба на дивизията в Хасково. И след малко встъпление взех щата на едно от подчинените ми поделения, сега ги наричат формирования. Ти, казах на единия от лейтенантите, отиваш веднага в Крумовград за командир на първо мотострелково отделение във втора рота. Ти, обърнах се към друг, ставаш командир на трето мотострелково отделение на трета рота. И така уж назначих младите офицери на сержантски и войнишки длъжности, като дебело подчертах, че можел съм да ги направя и картечари, но местата били заети. Дори се обадих за товарен автомобил да ги закара веднага до новото им поделение. Бяха посърнали и пушеха навън. А аз отидох във военния стол и се обадих да дойдат при мен. Викам им, по колко изпихте, а те все едно са се наговорили – по 150, по 200 грама. Тогава сервитьорката сипа на всеки, кой колкото е пил. И след като изпразниха чашите, ги запитах – е, как може да се напиете от толкова ? И ги изпратих към поделението им в Кърджали. Но заповядах вечерта да ми се обадят, че са си направили плановете за занятията на следващия ден. Един път пък не ми хареса едно батальонно тактическо учение с бойни стрелби на полигон „Корен“ и веднага реагирах – накарах ги да проведат последователно още три такива учения и след това да ми докладват, че са отстранили пропуските. Така е, понякога съм бил жесток…
След това признание пред събеседника си генералът направи кратка пауза, погледна към загасващия огън в камината и хвърли няколко съчки, за да го разпали отново.
– Май, че вече ти споменах, отстоявал съм истината и никога не съм се кланял на началниците. И ще ти кажа само един случай. Бях на годишен анализ на Сухопътните войски. Изслушах подробния отчет за проведените учения, стрелби, произшествия, наказания и т.н. И всичко беше направено умишлено в ущърб на моите поделения от един полковник, който не ме харесваше, вероятно бях го гонил здраво. Знаех резултатите наизуст и реагирах остро. Тогава командващият заповяда – да се направи друг анализ. Добре, това не ти е интересно и ще те развеселя малко. И аз съм изпадал в неудобни ситуации. Бяхме с един полковник на проверка на разузнавателен взвод, някъде до полигон „Анево“. Ще разбера, казах аз, колко сте подготвени, ако ме хванете за пленник, без да ви видя. Чакахме около час, нищо не се случваше и заявих, че това не са никакви разузнавачи. Тръгнахме си и в един момент като че ли от нищото изникна войник и със светкавично движение ме хвърли на земята. Да си виждал нещо подобно? Изпитах болка, но не се ядосах, а похвалих разузнавача, който се оказа, че е джудист. Е, доволен ли си, че съм се оказал в такова положение? То и сегашното е едно, не е за разказване, но е много лично. Друг път ще говорим за него…
Но и на събеседника му беше доскучало, защото вече не слушаше с наострени уши. Излая няколко пъти, подви опашка, излезе на поляната пред вилата и вдигна крак на близкото дърво.
