Всеки конник е бойна единица

В края на 1915 г. книгоиздателство „Основа” обнародва календара „Целокупна България”. Изглежда календарът се радва на огромен успех и затова в началото на 1916 г. във в. „Военни известия“ се появява съобщение от издателите, че е пуснато и второ подобрено издание. Второто издание е отпечатано в пет цвята, оформено е високо художествено и както пише в съобщението „олицетворява дивната епопея на войната и ще остане най-редкия спомен за всекиго“. 
Календарът съдържа образите на всички министри, на царя и на главнокомандващия на действащата армия генерал Никола Жеков, на командващия на първа армия генерал Климент Бояджиев, на генерал Стефан Тошев – командващ трета армия, на генерал Константин Жостов – началник на Щаба на войската и на генерал Георги Тодоров, командир на втора българска армия. 
На страниците на календара има изгледи от Битоля и Охрид. Той съдържа разкази за сраженията при Гевгелии и Дойран, летопис на войната и други неща. Струва 50 стотинки. Отстъпката за книжарите, ако си предплатят заявката, е 40 на сто. Срещу пощенски марки за 3 лева издателите изпращат три календара и три карти на военните действия. Издателството се намира на ул. „Оборище“ 24. 
Антон Страшимиров, Иван Вазов, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов, Иван Радославов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Христо Борина, Йосиф Хербст и още много български писатели пишат по страниците на „Военни известия“, който поддържа 30 раздела и рубрики. По време на Първата световна война писателите, както и художниците са зачислени в отделните дивизии като военни кореспонденти и обикалят бойните полета и местата за дислокация на войските, за да снабдяват читателите с правдива и свежа информация. 

 

Зимата на 1916 г. е тежка, „но ние сме под стряха“, пише в документалния си разказ „При конницата“ Антон Страшимиров в един от февруарските броеве на „Военни известия“. Казва, че пред него вече е отворена неписаната още книга на атаките, набезите, дебненията и главоломните рискове. Конницата е навред и пред всяка друга войскова част. И всеки конник в нея е бойна единица. Защото в конницата началникът може да удържи командването само ако е начело и увлича след себе си ездачите и конете, иначе те му се изплъзват от ръцете.  
Благодарение на това, според Страшимиров, в конницата има странно сливане на малкото и голямото и като цяло – едно сливане на душите. Поради това че конницата е винаги в авангарда, а понякога е дори зад позициите на противника, кавалеристите рядко разказват спомени или ако разказват, те са странни или пикантни. Такава история разказва на писателя и един поручик от Лом. 
Наш разезд (12 конници) е спешен и пълзи по една стръмна височина зад река Черна. Конниците искат да достигнат до върха и да огледат неприятелското разположение. Когато са почти стигнали целта, оставят конете на ординареца и продължават да пълзят нагоре. Подофицерът, който не иска да пълзи, продължава да 

върви прав 

и стигайки на върха, спира като закован. 

В същото време, само че от противоположната страна, по същия начин по стръмния рид е пълзял и противников френски разезд, чийто подофицер също с пушка в ръка стига пръв до върха. 
Пълзящите по терена от двете страни на върха български и френски кавалеристи спират и насочват пушките си едни срещу други. А ги делят само някакви си десет крачки. В този миг френският подофицер поставя пушката си на скалата, протяга дясната си ръка напред и тръгва срещу нашия командир. Нашият естествено не иска да остане по-назад и също тръгва с протегната дясна ръка срещу французина. 
Така на върха на острия планински хребет двамата офицери се срещат и си стискат ръцете, докато войниците от двата разезда са залегнали от двете страни със заредени пушки. 
Френският офицер казал нещо на нашия, от което той разбрал само думата „браво“. И защото не знаел как да му отговори на френски, а желаел непременно да бъде разбран, нашият човек, 

ухилен до уши 

вкарал в употреба единствената фраза, която помнел на чужд език и изрекъл към французина:
– Шпрехен зи дойч?
Французинът се разсмял, потупал го по рамото и се раделили. 
Двата разезда се върнали назад ни лук яли, ни лук мирисали, пише Страшимиров.

В другата история, която той разказва, самичко българско войниче пленява в Охрид цяла сръбска рота с двама офицери. Момчето се казва Сиромахов и е санитар, но иска да стане кавалерист. Понеже е от Ямбол, а градът се слави с добри кавалеристи, командирът му се съгласява и никой не усеща кога момчето овладява коня и сабята. 
Разездът, в който е Сиромахов, се разделя на две и влиза в Охрид след разбитите сръбски войски, които още вилнеят насам-натам из града. Момчето е назначено за дозорен и затова препуска само 

по една от
тесните улички 

на града. В една странична уличка съзира сръбски войник, който се опитва да се скрие зад една врата, но тя се затваря под носа му. И Сиромахов го съсича. После вратата се отваря и някакъв уплашен човек прошепва на нашия юнак:
– Мило бугарче, бягай, в комшийския двор има много сърби.
– Къде? – попитал Сиромахов, но българинът отново се скрил зад вратата. Тогава той тръгва от врата на врата и открива дом с голяма зеленчукова градина, пълна със сръбска рота от 150 души. Връхлита с коня сред тях и със страшен глас им командва:
– Долу пушките! Долу!

Изненаданите войници започват да се оглеждат и да хвърлят пушките. Нашият човек обаче няма търпение да ги чака и започва да ги налага с опакото на сабята и да ги избутва към вратата. 
Извежда ги на улицата 

и ги подкарва
като овце

В това време срещу него се задава и подофицерът му с още трима български ездачи от разезда. Този подофицер бил от Сливен и бързо разбрал какво е станало, след като видял зад цялата група гордо изправения на коня си Сиромахов, размахал сабята. 
Гражданите на Охрид, които станали свидетели на това чудо, наизлезли с пушки от домовете си и искали да линчуват сърбите, но българският подофицер не им разрешил.  

Картините са от фонда на Националния военноисторически музей