Августа Манолева
Няма как да чуете веднъж пианистката Мария Мартинова и да я забравите или объркате. Тя е категорична. В последните години е отдадена завладяна от тангото и неговата идея. Създаде концепцията Tanguarda, в която свирят различни музиканти, програми като могат да се сблъскват различни концепции, стилове, репертоар.
Довечера зала България (19.30 ч.) ще съпреживее една страстна любов между Париж и Буенос Айрес, изпълнена от Мария и признатия за танго цигулар на Европа Сирил Гарак. Всъщност, музикално, ще представят само преди дни излезлия им албум „Париж – Буенос Айрес: една любовна история“. Но, ще бъде спектакъл с актьор.
Албумът има дълга история, която Мария, като основен двигател, разказва: „Идеята за тази програма датира от 2007 година, когато синът ми се роди. В началото бях решила да е солова с първоначално заглавие „Париж – Буенос Айрес“. Превърнах го в дуо програма и преди около две години, точно преди записа, със Серил решихме да сменим наименованието. Той се присъедини към проекта 2011 година, като вече бях представяла 2-3 пъти тази програма с друг цигулар. Откакто започнахме заедно, много интензивно работим и върху репертоара: първоначално имаше други пиеси, които изчистихме, сменихме, започнахме да правим наши адаптации. Например в албума има обща адаптация – една моя, една негова, на танго пиеси. Записвахме в БНР през 2013-а на два пъти – март и октомври, но след това дълго време отне работата по готовия запис. Техническият екип свърши фантастична работа, а Мирослав Данев – голям професионалист, с такова ухо“. Това е най-важният проект за мене в този момент. И най-трудният.
От дълго време свирят произведенията наизуст, което създава различен ефект както за публиката, така и за изпълнителите. В концерта обаче желанието на Мария е програмата да е в по-театрален контекст, затова ще присъства и поезията. „Отдавна исках да го представя по този начин. Обикновено когато има музика и поезия, те стават като орнаменти. Докато тук музиката и поезията да са наравно. Избирах много внимателно поезията. Не някакъв миш-маш, просто за да я има и да кажем че сме на сцената и с актьор. Не се следва реда поема-пиеса или пиеса-поема, а всичко върви заедно. Всяка от пиесите или кореспондира директно с поемата, която е коментар. Или по някакъв асоциативен начин поемата влиза в атмосферата на дадената пиеса. Пресъздава същия образ, духа, темата на пиесата, защото дори по начина по който те са подбрани от албума, разказват история. Любовна история между естетиките на Париж и на Буенос Айрес – френският импресионизъм и тангото. Френският импресионизъм, който е дълбоко свързан със символистите, с поезията. А тангото – дълбоко свързано с поезията и с литературата. Два музикални свята. Във френската част на програмата сме представили само Дебюси. Защо Дебюси? Той отваря врати към други светове, използвайки толкова много елементи от други култури, от други музики. Както в тангото има елементи. Това са важни паралели, които текат между двата свята. Сливане на двата жанра. Докосвайки и коментирайки две теми, основни в творчеството и на символистите, и в аржентинската танго – темата на смъртта и на любовта.
Дебюси често е свирен по много академичен, суховат начин, едва ли не има определена догма как се свири – доста поостаряла, поовехтяла идея. Този проект е много личен и за двама ни. От артистична, но също и от чисто музикална гледна точка. Извеждаме музиката на Дебюси, дори като интерпретация, много надалеч от което са свикнали да чуват хората. Начинът е комбиниран“.
Този убедителен спектакъл вече е представян в Пале де Бозар в Брюксел (на 14 декември), още преди официалното излизане на диска, с младия талантлив белгийски актьор Емануел Де Кандидо (Emmanuel De Candido).У нас актьорът ще е не по-малко талантливия Юлиан Вергов.
Серил, как Вие се чувствате в този проект? Каква е Вашата гледна точка?
Чувствам се отлично защото то кореспондира с това, което съм аз като характер. В този проект няма граници. Може би образованието което съм получил или културният контекст от който идвам има тенденцията да ограничава някои неща в определени рамки. Спомням си от времето когато бях ученик или студент ми се казваше: „не може да свириш това така, по този начин“. Очевидно е че има традиции на свирене, но кой може да каже: „това не се свири така“?
Харесва ми, че тези музики в програмата не са затворени в традиции. Очевидно е, тангото като стил има своите определени характеристични елементи, но също така има една част, която е много лична – на личния глас, изключително важно за тази музика. Големите танго музиканти се разпознават като собствен глас. А музиката е между нотите, защото те не е достатъчно само да се изсвирят. Какво е мястото на Дебюси в контекста на танго музиката. Намерих документи, спомени на хора, които са го познавали, когато са учили заедно, за начина по който свири Дебюси. И в
You Tube има свидетелства, че начинът по който свири е точно обратното на създадената за него догма – догмата, в която е вкаран. Особено когато се чуе звуковата му палитра. Като класически музикант, който идва от по-затворен свят, при свиренето ми на танго никога не чух познатата фраза: така не можеш да свириш.
Музиката в тази програма говори като с думи. Танго музиката е толкова свързана с ритъма на речта и същото срещам в музиката на Дебюси – много по-близка е до света на словото. Самият Дебюси се е наричал символист. Музиката като вид поезия, това е идеята на спектакъла.
