Над морето изгрява денят
И блестят върховете на мачтите
Кораб вдига отново платна
Да отплува със вятъра
А в платната белее една
Тишина….
Това е незаглъхващият и до днес рефрен на песента „Бяла тишина“, станала победителка в първия телевизионен конкурс „Мелодия на годината“. Той се проведе през февруари 1967 г., като в класацията участваха 12-те мелодии на месеца от 1966 г.
За онези времена на родната телевизия това беше нещо революционно. Не само защото т.нар. „естрадна“ музика беше гледана с не особено добро око от бдителните сторожници на социалистическия морал. Но и защото за тогавашните технически възможности на българската телевизия беше направено нещо много силно – всяка песен беше заснета извън студио, режисирана като клип. Песента „Бяла тишина“ беше мелодия юли за 1966 г. Музиката е на Борис Карадимчев, текстът на Богомил Гудев. И днес 
неувяхващо звучи
изпълнението на незабравимия Георги Минчев заедно с „Щурците“, абсолютно млада тогава група, и историческото участие на струнния квартет „Димов“. Съдбата на песента разказваше някога композиторът Борис Карадимчев, оставил в родната класика богато наследство от песни и филмова музика. Написва той мелодията, решава, че може да я пресъздаде само Гошо Минчев, срещат се, репетират с „лалала“. Трябва текст. А това е трудна работа. Малцина в България тогава пишат стихове по готова вече музика. Единият е Васил Андреев, който работи само с Емил Димитров. Другият е Богомил Гудев. Възложихме му да напише текста, разказва Карадимчев, прие човекът. И… го писа три месеца. Но стана.
Бяла тишина
Късен гларус над нас прелетя,
бързи спомени в мрака препуснаха
и подирихме пак любовта
в топлината на устните,
но намерихме само една – тишина.Беше тихо във наште сърца,
беше тихо в очите притворени
и стояхме със тъжни лица,
и се вслушвахме в спомена,
но дочувахме само една – тишина.В нощта птица пак лети,
в нощта тихо тъгуваме аз и ти.Над морето изгрява денят
и блестят върховете на мачтите,
кораб вдига отново платна
да отплува със вятъра,
а в платната белее една – тишина.В нощта птица пак лети,
в нощта тихо тъгуваме аз и ти.Над морето изгрява денят
и блестят върховете на мачтите,
кораб вдига отново платна
да отплува със вятъра,
а в платната белее една – тишина.
Тогава Георги Минчев все още не е низвергнат от властите. Въпреки това клипчето е обидно бедно. В песента има кораби, платна, море. Но мелодия юли е заснета на едни ресторантски столове в центъра на София, пред храма „Александър Невски“. Е, има детенце, което пуска хартиено корабче в шадраванче. През 1966 г. Георги Минчев има още едно участие в „Мелодия на месеца“ – март, с песента „Снегът на спомена“, по музика на Петър Ступел и текст на Милчо Спасов, днес също звучаща, сякаш е писана вчера. Клипът за нея също не е разточителен. Заснет е на морените на Витоша, където
Гошо броди самотен
с китарата си. Докато същата година с мелодия август – „Песен моя, обич моя“ Йорданка Христова е удостоена със снимки на „Слънчев бряг“, а тогавашната звезда Георги Кордов снима мелодия септември – „Созополска приспивна“ в самия старинен град. Не знам дали тогава Йорданка е била вече снаха на политбюро, но на нея, както и на Лили Иванова с „Море на младостта“ им е „подарено“ истинско море. Докато Гошо Минчев си пее в жаркия юли за море в опустялата лятна София. Все пак 1966 г. е още донейде свободна откъм крайни идеологически догми. Мелодия февруари е „Звън“ по музика на Атанас Бояджиев, която „Щурците“ изпълняват, заснети в зимни кожуси, адски приличащи на кожусите, с които „Бийтълс“ са снимани на обложката на френското издание на малката си плоча с хита Ticket to ride, излязла във френската музикална компания „Одеон“, но недостъпна за българите, освен за единиците, успели да отидат в чужбина.
Наградите, които получават победителите за „Бяла тишина“, са телевизор за композитора, радиограмофон за автора на текста и магнетофон за изпълнителя. На младите днес това може да им звучи обидно нищожно, но през 1967 г. телевизорите все още едва навлизат в българските домове. Магнетофоните са само за избрани. А чудото радиограмофон се намира с връзки в ЦУМ. Така „Бяла тишина“ става първата мелодия на годината, макар че БНТ показва на сайта си класация, стартираща чак от 1968 г. Тогава победителка е Лили Иванова с „Без радио не мога“. Това си е една нашенска частушка, в която главното е, че основният мотив е народно хоро. Ако Лили беше останала само с такива песнички, едва ли днес щеше да е всепризнатата прима. Личи си, че вече настъпват времената след Пражката пролет, когато
идеологията се затяга
и трябва естрадните песни да са „правилни“. През 1969 г. мелодия на годината става „Любили сме“, изпълнена в дует от Маргрет Николова и Петър Петров. Мелодията е нещо като балада за след третата чаша на банкетна маса, но важен е рефренът – „Но една България сме обичали и в Балкана, стария, сме се вричали…“ Споменава се още нещо за Балкана и най-вече за шумата, която поили с кръвта си и където били „познали мириса на куршумите“. Ха, сега да видим кои са били в шумата и за кого е песента, още повече че през 1969 г. се навършва четвърт век от „победата на деветосептемврийската социалистическа революция. Какви ти тук упадъчни измамни топлини на устни, след които остава само една тишина, била тя и бяла…
Класиката в идеологемите е 1972 г., когато за победител е обявена „Нашата мила родна страна“, изпълнена от внезапно произведената в заслужила артистка никому неизвестна Ани Павлова. Песента е с мелодия на стар градски шлагер. А текстът е умопомрачителен. Там се разказва за пътник свиден и млад, тръгнал да види белия свят. Хората още тогава се шегуваха, че става дума за ченгета, кой друг можеше да ходи свободно по света? Препоръчваше му се да обикне всички народи, но тъй като е горд, да не забравя своя прекрасен трудов народ. Пак има Балкан, тук той е пълен с блян, има и малко хайдушка песен. Рефренът на песента „Пътнико свиден, пътнико млад“ беше успешно интерпретиран от в. „Труд“ през 1996 г. в „Пътнико Виден, пътнико off“.
Идеологемите тресат конкурса
още и с такива победители в него като „На мъртвите герои“ (1975 г.) и „Песен за октомври“ (1977 г.) изпълнени от Маргарита Хранова. Няма как, през 1977 г. се навършват 60 г. от Великата октомврийска социалистическа революция. Едва ли днес някой може да си спомни нещо за тези песни.
Все пак, в по-нататъшните времена, победители стават вече наистина произведения, които се харесват от хората. През 1979 г. безспорна е „Адаптация“ на Митко Щерев, изпълнена от Васил Найденов и „Диана експрес“. Следващата година отново е за Митко Щерев и състава му – с песента „Душа“, по стихотворението на Калин Донков. Нататък Васил Найденов записва името си през 1982 г. и през 1985 г. с „Телефонна любов“ и „Сбогом казах“. Последното класиране, според БНТ, е за 1995 г. Тогава вече е изгрял Веселин Маринов, а песента е „Горчиво вино“ – сякаш символен знак за преминаване на конкурса в историята.
В него има и стойностни произведения на наричаната тогава естрадна музика, има и откровена пропаганда. Но преди тя да е затегнала веригите си след Прага -1 968-а, още през 1966 г. Борис Карадимчев, Богомил Гудев, Георги Минчев и „Щурците“ създават „Бяла тишина“. За съжаление, песента никога не беше издадена със своя обложка. „Балкантон“ я пусна на малка плоча от 33 оборота, заедно с още три други песни, на други изпълнители. Днес Борис Карадимчев, Богомил Гудев и Гошо Минчев са в по-добри светове. Наскоро станаха 15 години, откакто Гошо се пренесе в тях. Но „Бяла тишина“ звучи!
