В сряда в тържествената зала на Централния военен клуб се състоя дългоочакваната премиера на книгата „Държавна сигурност – предимство по наследство”, откъси от която публикувахме. Фундаменталният труд на авторите Мария Дерменджиева и Момчил Методиев бе представен от президента на Република България Росен Плевнелиев и от първия демократично избран министър-председател на страната Филип Димитров. Водещ на премиерата беше професор Ивайло Знеполски, председател на Института за изследване на близкото минало, с чието решаващо участие е издадена книгата. Освен Росен Плевнелиев и Филип Димитров важно изказване направи и шефът на фондация „Конрад Аденауер” за България Марко Арндт, откъси от което ви предлагаме.
Между гостите на събитието бяха министърът на отбраната Николай Ненчев и заместникът му Орхан Исмаилов, бившият министър на вътрешните работи Веселин Вучков, депутатът Методи Андреев, бившите депутати Лъчезар Тошев, Касим Дал и Минчо Спасов, много журналисти, представители на научните среди, репресирани от комунистическия режим.
Авторите Мария Дерменджиева и Момчил Методиев са посветили на изследването си повече от 4 години, но по всичко личи, че усилието им си е струвало труда и времето, защото за първи път така систематизирано се разкриват принципите на работа и кариерното развитие на висшите оперативни служители на Държавна сигурност. 47-те професионални биографии на ключови ръководители на комунистическите тайни служби са безценен източник на информация за същността на работата и методите, използвани от ДС срещу противниците и несъгласните с комунистическия режим. „Резултатът е, че познатите публични защитници на Държавна сигурност вече няма да са монополисти по темата”, посочи Мария Дерменджиева.
„Една от мотивациите ни да направим тази книга беше възмущението, сподели Момчил Методиев. „Защото една група хора имат правото и възможността да се представят с биографии, с които искат да се представят и които са им удобни. Целта ни бе да сравним тези биографии, които се представят пред обществото от публични хора, с биографиите, представени в техните кадрови дела”.
Като обобщение можем да кажем, че за разлика от много други книги по темата, където акцентът пада върху досиетата на вербуваните агенти и на техните жертви, изследването на двамата автори за първи път навлиза дълбоко в организацията и принципите на работа на ДС.В следващия брой продължаваме с откъси от книгата.
Росен Плевнелиев, президент и върховен главнокомандващ:Да се помнят уроците на историята, за да не се повтарят зловещите грешки
Това събитие утвърждава една сентенция, на която вярваме – че думите отлитат, написаното остава. Трябва да се помнят уроците на историята, за да не се повтарят зловещите грешки от недалечното ни минало.
Разбира се, един от безспорно важните периоди на българския преход и един от най-обсъжданите въпроси в него е ролята на структурите на ДС. Стискам ръката и благодаря от все сърце на всички, които изследват това минало, на всички, които ги подкрепят, на отговорните медии.
Доскоро единствената достъпна гледна точка на историята на ДС беше мемоарна литература, която по-скоро беше писана от самите бивши оперативни работници. И благодарение на системната дейност на комисията по досиетата това вече не е така. Четвърт век след сгромолясването на Берлинската стена трябва да признаем, че у нас не бе извършена смяна на елитите. Същите стари лица от същите безскрупулни служби за сигурност на тоталитарната държава продължават и днес опитите си да доминират в обществото. Същите сенки от миналото се прехвърлят и към настоящето. Те правят всичко възможно да променят дневния ни ред, да ни залъгват колко прекрасен бил животът по времето на комунизма. Един живот в несвобода, един живот, в който бяхме откъснати от нашата естествена среда на развитие – европейските народи, демокрацията – такава, каквато беше зададена от нашите революционери още с раждането на Третата българска държава. Същите тези сенки от миналото продължават и днес да възпроизвеждат митове за ДС, за нейното съществуване, за начина, по който тя е действала.
Впечатлен съм от подхода, който е избран от авторите на книгата. Това е първото изследване, което ни представя истината за характера на комунистическия режим чрез анализ на професионалните биографии на оперативните работници. Авторите правят един много важен извод – че кадрите на ДС са подбирани не заради техните качества и достойнства, а заради произхода им и вярата в режима.
Няма да се уморя да повтарям, че през последните 26 години ние пропуснахме възможността да пратим комунизма в музея, с всичките му метастази и цялата истина за него. Но това не бива да ни отчайва и не бива де се предаваме. Това ще се случи рано или късно и като държавен глава аз работя за това.
Длъжни сме да разчупим този печат на мълчанието, тази омерта, трябва да говорим със своите деца на висок глас и трябва да им кажем истината за комунизма. И, разбира се, трябва да почитаме жертвите на комунистическия режим.
Абсолютно е недопустимо за мен като държавен глава да подминаваме с лека ръка факта, че по време на комунистическия режим човешките права бяха погазвани грубо. Това беше нашето ежедневие. Затова преди няколко седмици приех с удоволствие да стана патрон на инициативата на депутати, общественици, учени в учебните програми на българските училища да бъде включено и изучавано по един обективен начин историята на тоталитарните режими през 20-и век. Няма как да скъсаме с оковите на миналото, няма да имаме самочувствието, че сме го направили, ако не дадем шанс на млада и демократична България именно чрез достойното осмисляне на миналото, без да се даде една точна, безкомпромисна и безпристрастна оценка на това, което комунистическият режим извърши с неговите не едно национални предателства, с огромното разделяне на българите, което бе извършено при тоталното отричане на българския национален идеал и интерес.
Никога не бива да забравяме, че ДС беше най-мощната държавна машина, но и тя се оказа безсилна пред волята на хората и тяхното желание за демократично развитие.
Наш дълг и отговорност е последователно да работим за това цялата истина за комунистическия режим да излезе наяве, да достигне докрай. Тогава, когато направим това нещо, ние ще имаме самочувствието и достойнството, че сме се отнесли към историята по този начин, че сме си научили уроците от историята – тази история, която се пази в документите и в архивите, която може да чуем от свидетели и която искаме да завещаем на нашите деца и внуци.
В своето изказване Марко Арндт, председател на фондация „Конрад Аденауер“ за България, цитира интересен документ на европейската Платформа за памет и съвест, публикуван във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ на 28. 07 2015 г.:
Късното преосмисляне
…Европейската платформа за памет и съвест предприе нов опит да бъде отредена справедливост за жертвите на комунистическото насилие. Тя беше създадена в Прага преди пет години, за да координира дейността на институтите, които се занимават с историята на тоталитарните режими. През есента на миналата година тя прикани жертвите и свидетелите да съдействат за разкриването на комунистическите престъпления в много страни. Издирваха се случаи, които могат да бъдат причислени към една от следните категории: умишлени убийства по протежението на Желязната завеса, етнически чистки, масови убийства и изтребление, депортации и насилствен трансфер на население, извънсъдебни умишлени убийства, отвличания, мъчения, изнасилване, насилствена стерилизация, насилствена проституция и други форми на сексуално насилие, психиатрична злоупотреба и псевдомедицински експерименти със затворници.
Постъпилите доклади се проверяваха от международен екип от правни експерти. Накрая в пилотен проект бяха избрани две групи престъпления срещу човечеството. Едната се отнасяше до умишлените убийства по протежението на Желязната завеса в Чехословакия в периода 1948 – 1989 г., а другата – до подтисничеството, принудителното преселване и прогонване на турското малцинство в България от 1984 г. до 1989 г….
Политиката на Възродителния процес е идея фикс на българския партиен лидер Тодор Живков. Студията назовава петима все още живи комунисти от горните звена на командната верига: Георги Атанасов – министър-председател от 1986 до 1990 г., Георги Сотиров Танев, министър на вътрешните работи от 1988 до 1989 г., Иван Велинов, председател на Върховния съд от 1981 до 1990 г., Костадин Коцалиев, началник на управление в Държавна сигурност от 1982 до 1990 г. и Иван Димитров, комендант на Народната милиция от 1981 до 1990 г. Действително, след 1991 г. Възродителният процес занимава българското правосъдие, но Върховният съд саботира съдебното производство с всички средства.
Платформата за памет и съвест апелира днес общността на държавите да провери възможността за създаване на международен трибунал за комунистическите престъпления срещу човечеството. Тя се позовава на Комисията на ООН за правата на човека, която препоръчва такива трибунали, когато националните съдилища не изпълняват своите задачи.
Филип Димитров, бивш премиер, днес конституционен съдия:Примитивна и простовата власт, но заради това много опасна
Темата за бившата ДС неизбежно събужда страсти на тези, които имат какво да защитават по отношение на нея и не онези, които си дават сметка какво представлява тя и какво е донесла – в най-лошия смисъл на тази дума – на Българи.
Всички си даваме сметка и го повтаряме неведнъж, че по този въпрос продължава да има дебат, който се базира най-вече върху неясноти, запазени и скрити в опит да се интерпретират по един недостоверен начин.
Това се вижда, когато човек се сблъска с този текст и с многобройните фактологични и персонални данни.
Това, което се набива в очи, е онази примитивна, могъща по своята разрушителност и едновременно с това елементарна в същината си власт, която ние като че ли започваме да забравяме. Онази власт, която е характерна за тоталитарния свят на комунизма и която е по един абсолютно неописуем начин самоволна и не държи сметка за никакви правила. Живеейки в друго общество, ние често говорим за управляващите, за това, което те правят лошо, за онова, което засяга едни или други интереси и права на гражданите. И затова е полезно да си припомним как в комунистическата държава съществува власт от съвсем друг порядък.
Ние се сблъскваме всеки ден с несигурности и опасности, поемаме рискове и се ядосваме за това, че едно или друго нещо може да ни конфронтира неуместно или застрашително с тези, от които трябва да защитаваме правата си. При комунизма няма такива заплахи. Светът изглежда спокоен и това е един от митовете, който ни представят от времето на комунизма – как нещата са били много по-малко рискови, по-спокойни и сме имали много по-малко страхове. И в същото време виждаме как в тази привидна и „спокойна“ ситуация във всеки миг неизвестно откъде, по силата на произвола на някаква властова структура, на човек може да му се случи всичко, включително и да изчезне и той, и неговите близки и всичко, което си е мислел, че при нормалния ход на нещата би могло да бъде неговият свят, да бъде разрушено. Нещо, което трябва да се припомня, защото без да си даваме сметка за това, не можем да оценим живота, който имаме днес.
Тази власт на ДС в същото време е съвсем простовата, лишена от цялата тази митология на някаква компетентност, ако щете – на някакви тънко изплетени заговори и интриги, на умело боравене и придвижване на пешките тук и там. Единствено примитивна и груби форми на насилие. При това – просмукана от дълбока некомпетентност и невежество, но имайки в ръцете си насилието и властта е толкова по-опасна. Ужасно е да се сблъскаш с ДС тогава, отблъскващо е да виждаш нейните останали метастази и днес.
Страниците подготвиха Тодор Токин и Иван Ибришимов
