Когато българският воин излизаше на дуели
Хладното оръжие включва в себе си много типове и разновидности, преминали своя път на историческо развитие, видоизменящо се в зависимост от тактиката на бойните действия в пряка връзка с развитието на отбранителното и настъпателното въоръжение и могат условно да се обединят и в други групи, които да ги характеризират.
Бойно оръжие – то е предназначено за използване непосредствено в бойни действия. Нерядко под понятието „бойно“ и „щатно оръжие“ се подразбира едно и също.
Гражданско оръжие – оръжие, носено от служители и чиновници в различни граждански ведомства и придворни чинове.
Наградно оръжие – хладно оръжие, с което за лични бойни заслуги и умения са награждавани дадени лица.
Парадно оръжие – хладно оръжие, изработено в украсени варианти. За такова оръжие са характерни релефните изображения за ефеса (съвкупността от ръкохватката и предпазните елементи на хладното оръжие) и ножната гравировка и инкрустация на клина.
Церемониално оръжие – хладно оръжие, изработено в украсени варианти и използвано за церемонии.
Компилирано бойно (сборно) оръжие – хладно оръжие, на което елементите са събрани от няколко образеца.
Дуелно оръжие – саби (еспадрони), шпаги, рапири, използвани за фехтовка (тренировка и обучение) на воините от дадена армия.
С появата на огнестрелното оръжие хладното не губи изведнъж своето значение. Кавалерията още дълго остава основен вид войска, решаваща изхода на дадени сражения, а
са сабите, палашът и шашките. В БА кавалерията като род войск,а се запазва до 1954 г., когато същата е разформирована. Кавалейрийски формирования след тази дата се запазват единствено за нуждите на народната милиция (полиция след демократичните промени).
С появата на авиацията и автоматичното стрелково оръжие, а така също и с усъвършенстването на артилерията ролята на конницата в боя става незначителна. С това съответно са се изменили и функциите на хладното оръжие. Една част от него се е превърнало в лично парадно оръжие на офицерите и генералите (адмиралите) в много армии, а друга – мултифункционално индивидуално оръжие на войника от ХХI век.
В исторически план войните, водени на територията на България в края на ХIХ в. и до средата на ХХ в., включват разнородни воюващи страни и коалиции (Сърбия, Турция, Англия, Франция и Германия), а на бойните полета остава голямо количество хладно оръжие. Това обяснява и факта, че в българското население са се намирали и се намират различни образци хладно оръжие.
В България е имало ограничено производство на хладно оръжие, изработвано от Държавната военна фабрика (ДВФ), регламентирано с Височайши укази № 1 и 2 от 9 януари 1925 г. „Закон за Държавната военна фабрика“ и „Закон за фабрикацията, вноса и износа на военни материали“, с който се регламентира
изработването на саби – 50 парчета на месец
Допълнително разнообразие внасят поръчките, изпълнявани от различни майстори и фирми в периодите на властване на Александър I (1879-1886 г.), княз Фердинанд I (1908-1918 г.), цар Борис III (1918-1943 г.) и цар Симеон II (1943-1946 г.), а също така и в периода след 1947 г.
Първоначално новосформираната Българска земска войска, полицията в Княжество България и милицията в Източна Румелия са били въоръжени с хладно оръжие руски образец, а след абдикирането на княз Александър I и възкачването на княз Фердинанд I на българския престол постепенно се преминава към въоръжаване на българската войска с хладно оръжие, изработено приоритетно в западни фирми. Снетото от въоръжение хладно оръжие руски образец от войсковите части се предоставя на полицията и е използвано до 30-те години на ХХ век.
Не са редки случаите, когато поръчките за снабдяване с хладно оръжие за българската войска са изпълнявани чрез преработка на съществуващото въоръжение или трофейно такова в Арсенала (ДВФ).
По време на Първата световна война българската войска нараства по численост, това налага доставяне въоръжение за тези полкове. Военното министерство прави заявка и от резервните полкове на германската армия са доставени количества дълго хладно оръжие.
Воин, който не е бил обучаван на фехтоване, е бил обречен в бой с хладно оръжие. Офицерите от българската войска до 1945 г. са се отнасяли сериозно към подготовката си за дуелите с хладно оръжие. Войсковите части често са излъчвали свои представители за участие в организираните годишни войскови състезания. Обучението и двубоите с хладно оръжие са се осъществявали с еспадрон – вид дуелно оръжие, което е било близко по тегло и характеристики до бойното оръжие.
Благодарение на извършените в началото на ХХ в. промени във военнообразователната система военното обучение е приведено в съответствие с най-новите за времето си изисквания на военната теория и практика, а личният състав на БА съумява да се адаптира своевременно към най-новите достижения във военното дело. От своя страна и създадената като цяло организация на БА, модерно въоръжена и обучена, в съчетание с числеността й, спомага за
превръщането й в боеспособна сила на Балканите
Всичко това би било немислимо без индивидуалното обучение и боравене с дълго хладно оръжие на офицерите, които са използвали основните пособия за фехтоване с еспадрони и саби. Обучението на долните чинове от БА с дълго хладно оръжие е било регламентирано и се е провеждало съгласно „Устав за строевата служба в кавалерията“ и „Правилник за обучение и действие в конницата“.
Фехтоването е усъвършенстване на подготовката за боравене с хладно оръжие, в което обучаемите подобряват своите умения да владеят оръжието, при което движението на китката през време на удара със сабята и отбиване на противника представляват
едно цяло с лакътната кост
За изучаването на фехтовката и безопасността на обучаемия са били необходими принадлежности: сабя (еспадрон), маска, ръкавица с кожен маншет, кожен налакътник, фехтовални костюм и обувки.
Обучението по фехтовка започвало без саби, за да се избегне излишното уморяване на ръката. След усвояването на фехтовката на обучаемия се давала сабя (еспадрон) и той се запознавал с основните й части. Тя се състои от две части – ефес и клин.
обр. 1878 г.
След усвояване на основните позиции за бой по двойки се преминавало и към обучение на кон. Конникът е трябвало да държи сабята за атака в положение, при което с нея се нанасят мушкащи, сечащи удари и отбиви.
Пламен Петров
