На браздата
Когато през 2013 г. бюлетините на МВР започнаха да отбелязват всекидневно настъпление на 80-100 чужденци по южната ни граница, припомнихме как браздата се е пазела през годините и предложихме за размисъл охраната отново да бъде изградена на войскови принцип. Защото от възстановяването на българската държавност до 1998 това е извършвано от Гранични войски, независимо в чие подчинение са преминавали. Сега се приемат спешни промени в законодателството, които да регламентират участието на армията в опазването на държавната граница от предвижданите нови потоци незаконни мигранти.
Началото на охраната на границата е през 1887 г., когато по предложение на министър-председателя и министър на вътрешните дела на Княжество България Стефан Стамболов Народното събрание приема първия у нас Закон за пограничната стража (Държавен вестник, № 145, 22 декември 1887 г.). Той предвижда охраната на границите да се “извършва от една погранична стража, която се състои от конни и пеши стражари, разделени на младши и старши.“ На всеки стражар се пада за охрана отрязък от граничната линия, не по-къс от два и не по-дълъг от шест километра. Работата със стражарите обаче май не дава особен резултат. И както винаги в критични ситуации, трябва да се намеси войската. Така в края на 1894 г. е приет вторият Закон за пограничната стража. Според него тя е
към военното министерство
и се състои от шест пехотни роти, формирани по една от всяка дивизионна област. По това време България е разделена на следните дивизионни области: 1-ва Софийска, 2-ра Тракийска, 3-а Балканска, 4-а Преславска, 5-а Дунавска и 6-а Бдинска. Ротите носят номерата на дивизиите си и охраняват граничния участък на своята дивизионна област.
Според издадения през август 1895 г. Правилник за Пограничната стража тя се попълва с пехотни офицери и подофицери, като се дава предимство на доброволно изявилите желание за постъпване в граничната стража, както и на тия, които са се ползвали с добра атестация от началството си. Изисква се фелдфебелите да имат най-малко 2 години свръхсрочна строева служба, „да са добре грамотни и да се отличават по своята
честност,
акуратност и енергия
а редниците се подбират от стария набор на пехотните части „по своята честност, акуратност, послушност и енергия.“ На 16 май 1900 г. е одобрен първият Устав за пограничната служба. Той определя правомощията на граничната стража като „единствена компетентна власт във всяко отношение“ върху „самата гранична линия и най-близката до нея местност“, включително и „ония погранични населени пунктове, в които няма никаква полицейска или административна власт.“ Под охраната на граничната стража се поставя гранична зона, простираща се на 5 километра навътре от сухопътната граница в територията на България.
Пограничната стража не- случайно е войска. През Балканската война граничарите се сражават с висок дух и проявяват героизъм в боевете. Генерал Никола Иванов, който през март 1913 г. командва Втора българска армия при превземането на Одрин, пише: „Тези войски, ако и да не бяха много, но службата на границата беше създала от тях действителни
пазители на неприкосновеността на земята ни
Честите инциденти… в които вземаха участие… войските от пограничните постове… бяха създали… във войските от границата… чудесен дух и увереност в нашето превъзходство…“
По време на Първата световна война граничарите отново са на предните позиции. В Добруджа пет денонощия през август 1916 г. бойците от 15-а гранична дружина са подложени на обстрел, но не отстъпват. На 1 срещу 2 септември преминават в настъпление, завземат територия от 5 до 15 километра и я удържат до идването на регулярните въоръжени сили.
На 24 декември 1920 г. Министерският съвет взема решение за създаване на морска и речна полицейска служба. Наречени са полицейски, защото клаузите на Ньойския договор засягат жестоко и Граничната стража, като позволяват тя да бъде не повече от 3000 наемни войници и най-много 150 офицери.
След Солунската спогодба от 1938 г., с която отпадат военните ограничения на Ньойския договор, първите възстановени войскови части са граничните. Сред първите български войски, навлезли в Добруджа след връщането й на България през 1940 г., е 4-и граничен полк, който веднага поема района на границата. Вече има гранични полкове.
Създават се и гранични бригади
През Втората световна война и непосредствено след нея границите на България се охраняват от 6 гранични сектора към съответните дивизионни области, 25 участъка, 75 подучастъка и 463 поста, от които 33 морски и 12 контролно-пропускателни.
Превратът на 9 септември 1944 г. нанася удари и по Граничната стража. Новата власт няма доверие на „царските“ офицери. Нейната сила е в ръководеното от Антон Югов вътрешно министерство. Затова през 1946 г. се създава Гранична милиция, която е в МВР. Както в цялата армия, така и там опитните, знаещи и можещи офицери са заменени с набързо произведени партизани, политзатворници и всякакви други „антифашисти“. Принципът на „милицията“ не издържа дълго. Само след година неизбежно са създадени Гранични войски, които обаче остават в МВР до 1962 г.
Преминаването им към Министерството на отбраната съвпада с „възцаряването“ там през 1962 г. на най-дългогодишния военен министър Добри Джуров. През този период се завършва усъвършенстването на охраната на границата. Изградени са
над 300 застави
подчинени пряко на гранични комендатури, командвани от гранични отряди. Изолирането на страната от преките съседи опасва границата с електрически сигнализационни съоръжения, телени мрежи, контролно-следови полоси, а южните предели са натъпкани с противопехотни мини. Морската и Дунавската граница се пазят от дивизиони гранични кораби. Така изградена като съвършена за времето си граничната охрана е „присвоена“ от МВР през 1972 г., когато то се превръща в невероятен мастодонт, доминиран от управленията на Държавна сигурност. Но войсковият принцип се запазва. Браздата се охранява от Гранични войски, които се формират от наборни войници. Офицерите се подготвят в най-голямото военно училище „Васил Левски“, където е разкрита специалност „Гранични войски“. Службата им започва от застава, преминава през комендатура и отряд, като за израстването в нея задължително трябва да завършат и Военната академия „Г.С. Раковски“. През цялото това време граничарите не получават контрол върху ГКПП, които са специален отдел във Второ главно управление – ДС (контраразузнаването), а след 1989 г. – в НСС. Така до 1998 г., когато Гранични войски са реформирани в Гранична полиция и поемат и пунктовете по границата. Преди това са разминирани охранителните полета и показно разрушени граничните заграждения. Изоставените гранични застави рухнаха сами.
Възраждане
Зелените пагони
Дори от беглия поглед върху историята на охраната държавната граница може да се види как нейното изграждане и успешно развитие през различните етапи е било на войсковия принцип. От белите навои до зелените пагони на граничарите – винаги градежът на граничните пазители е бил не полицейски, а армейски. Независимо под каква „шапка“ са били те.
Връщане на наборната гранична служба не може да има, това е ясно. Но е ясно и че армията пак е нужна на браздата. Как точно ще стане това, ще видим от промените в законодателството. И ще се получи така, че границата трябва да бъде охранявана от две министерства. Кой ще е водещият в този тандем? Към кого ще бъдат разпределени допълнителните бюджетни средства? Засега като лидер се очертава МВР, тъй като неговата Гранична полиция има основната функция на браздата. Тогава армията в каква роля ще бъде? Говори се за съвместни гранично-войскови патрули. Някои депутати храбро заявяват, че войската ще стреля. По чия заповед? И кой ще носи отговорност за това? А дали ще е твърде авангардно, ако някой предложи сегашната Гранична полиция, която явно има нужда от армейска помощ, да премине, както е било неведнъж, „под шапката“ на военното министерство, защо не – като Гранични войски. Така командването, организацията на охраната, усилването с други армейски формирования ще се извърши много по-бързо и лесно. Дали ако възродим зелените пагони, няма да укрепим по-бързо и успешно границата си?
