Второто поколение служители
.
При второто поколение служители влизането в системата става само чрез препоръка (иначе казано, с протекции), която най-често минава по линия на познанство между родителите от годините на съпротивата или просто по земляческа линия, свързваща кандидата с представители на партийното ръководство или с някой от началниците в Държавна сигурност. Забележително е обаче, че в кадровите дела почти не са останали следи от тази система на протекции. Причината за това не е в наличието на съмнение в справедливостта на подобен принцип за кадрови подбор, а в опита за избягване на отговорност при евентуален провал.
Второто поколение служители са хора, родени през 30-те и 40-те години, които навлизат в системата към края на 60-те и 70-те години. При назначаването им се изисква характеристика от учебното заведение, което са завършили, но дори отрицателната характеристика може да бъде пренебрегната в зависимост от нивото, от което идва препоръката. Единствената разлика между тази втора вълна и първото поколение служители е, че повечето представители на новата генерация имат завършено висше образование, без обаче това да е задължително условие за постъпване на работа. Освен това образованието няма отношение към длъжността, на която е назначаван служителят.
За разлика от първото поколение проверката при назначаването на служители от второто поколение е по-скоро формална, като съмнителните моменти от биографията на кандидата или на негови роднини се споменават, без да се акцентира върху тях. Причината за това е именно „ходатайството“ от по-високо място.
Второто поколение служители са със сигурност по-добре образовани, но
мотивацията им е значително по-слаба
Ако сред представителите на първото поколение могат да се намерят силно мотивирани хора, както идеологически, така и заради чисто кариерни мотиви, то сред второто поколение подобни „идеалисти“ почти не се срещат. Първото поколение е получило своето „бойно кръщение“ в реална бойна обстановка, то познава „врага“ и приема работата си в Държавна сигурност като продължение на конспирацията от младежките години. След двете чистки и под напора на провалите обаче тези „идеалисти“ изграждат една тежка бюрократична машина, която не толкова се стреми към успех в работата, колкото да се предпази от грешки. Служителите от второто поколение влизат в тази вече изградена и солидна бюрократична структура, без от тях да се изисква да преминат през някакво изпитание и да докажат своите способности. Неоспоримото им предимство са техният произход и заслугите на техните родители, на този фон необходимите способности и качества остават на заден план.
До края на комунизма Държавна сигурност се управлява изцяло от първото поколение служители. Изключение от това правило са Костадин Коцалиев (чийто баща е активен борец), който през май 1982 г. е назначен за ръководител на Главно следствено управление, и Георги Манчев, също с баща активен борец и бивш служител на УБО, който достига до поста първи заместник-началник на Първо главно управление и началник на Управлението за научно-техническо разузнаване.
Изключение от това правило са и отделни представители на второто поколение, отличили се в хода на т.нар. Възродителен процес. Подобно на участниците в борбата с „политическия бандитизъм“ в края на 40-те години, които получават възможност за бърза кариера през 50-те години, отличилите се в кампанията по преименуването на българските турци получават достъп до върховете на службата през втората половина на 80-те години. Най-забележителният пример за оперативен работник, достигнал до началническа позиция, е Георги Милушев – от началник на ОУ на МВР–Хасково през 1982 г. до началник на УБО през 1986 г. Парадоксално е, че когато в началото на 90-те години т.нар. Възродителен процес е отречен и от обществото, и от специалните служби, на преден план като
„реформатори“ на службите
за вътрешна сигурност излизат именно представители на второто поколение, отличили се в годините на преименуването и работили по турска линия – Красимир Саманджиев, Сава Джендов, Пандали Бозаджиев, Чавдар Петков, Параскев Параскевов и др.
Принципите за подбор на кадри не се променят до края на комунизма. Няма данни, които да сочат, че в това отношение настъпва някаква промяна. През 80-те години в Държавна сигурност навлизат и трето поколение служители, израснали в годините на комунизма, които достигат ръководни позиции в посткомунистическите служби за сигурност. Такива са например Иван Драшков и Петко Сертов, и двамата родени през 1956 г., и двамата назначени в контраразузнаването в средата на 80-те години (Сертов през 1984 г., а Драшков през 1985 г.), и двамата с безукорен произход – бащите им са признати за активни борци, единият като стар комунист и помагач на партизаните, а другият като партизанин. Изискването за партийна вярност остава все така силно до края на комунизма, макар да може да се допусне, че проверките при назначаване стават все по-формални, а ходатайствата и протекциите се превръщат в единствената форма за селекция на новите оперативни работници.
Доминацията на първото поколение създава стабилност в системата (особено от гледна точка на партийното ръководство), но и предизвиква вътрешно напрежение, тъй като действа демотивиращо на второто поколение. За целия период след средата на 50-те години начело на отделните управления се сменят не повече от четири-пет началници (най-чести са смените в ръководството на разузнаването, където началниците за целия период са девет, след средата на 50-те години те са седем, но четирима от тях се сменят в рамките на девет години от 1964 до 1973 г.). Особено
забележителна е стагнацията в системата
след като за министър на вътрешните работи през 1973 г. е назначен Димитър Стоянов. Тогава смените в ръководството на основните управления са най-често поради смъртта на някой от началниците, а не поради желание за обновяване на системата. Така след първоначалния динамизъм, с който се характеризира бързото развитие на първото поколение, в продължение на почти две десетилетия системата е практически „запушена“ отгоре, а перспективата за служителите от втората генерация се простира най-много до началник на отдел.
Наред със „сивите“ офицери, които си вършат работата, незабележимо и се пазят от провали в очакване на по-високо звание и длъжност, така изградената система насърчава появата, условно казано, на кариерни „метеори“, които се възползват от обстоятелствата за свое лично облагодетелстване. Липсата на критерии за кариерно израстване позволява на отделни служители да изкачват йерархичната стълбица не въз основа на качества или успехи в работата, а благодарение на лични познанства и услуги от всякакъв порядък.
В същото време представители на първото поколение разузнавачи с безукорен актив преди 9 септември 1944 г., които освен провали имат и същински успехи, просто наблюдават кариерния скок на по-младите си колеги, който едва ли може да се обясни с професионални постижения или с някакви оперативни съображения. На всички е било ясно, че изкачването в йерархичната стълбица е свързано не с качеството на извършената работа, а с установените контакти и разменените услуги. Това е част от институционалната култура на службата, която започва да играе все по-голяма роля след края на комунизма, когато бившите служители я пренасят в гражданския живот, в държавната администрация или в прохождащия български бизнес.
Днес в спомените на старите разузнавачи могат да се намерят доста пренебрежителни квалификации за кадрите от втората генерация, достигнали до ръководни позиции в началото на прехода и „разбили“ службите за сигурност. Представителите на второто поколение са формирани тъкмо в рамките на тази тежка бюрократична структура, в която никога не се възнаграждават качествата и успехите в работата. Поради тази причина през 1990 г. правоприемниците на Държавна сигурност са оглавени от „случайни“ хора според оценката на старите служители. Тези хора са представители на второто поколение, навлезли с годините в утъпканите от първото поколение коловози. Това показва неспособността на системата да се самореформира и промени отвътре.
