Преди 50 години е извършено първото меко кацане на апарат върху естествения земен спътник 
През 60-те години на 20-и век човечеството беше свикнало предимно руснаците да бъдат първи в овладяването на извънземието – техен е първият спътник, първият космонавт, първото излизане на човек в открития Космос и други зашеметяващи постижения.
И изведнъж на 20 юли 1969 г. американец прави на Луната „една малка крачка на човека, но огромен скок за човечеството“.
Защо САЩ успяха да изпреварят СССР по пътя към Луната? Отговорът се крие в събития преди 50 години, коментират световните медии.
Годините 1966-69 се оказват ключови за смяната на водачеството в космическата надпревара. Това е периодът, когато са овладени най-близките орбити около нашата планета. Множество пилотирани кораби от СССР и САЩ вече са превърнали полетите около Земята в работно всекидневие.
Двете страни развиват усилено новите космически технологии. И СССР, и САЩ не крият амбициите си първи да изпратят хора на Луната.
Към средата на 60-те
предимство по лунното трасе
има Съветският съюз. Това става благодарение на автоматичните сонди от серията „Луна“.
Първият космически апарат, който каца на лунната повърхност на 13 септември 1959 г., е „Луна – 2“. На 7 октомври същата година „Луна – 3“ прави първите снимки на обратната страна на Луната.
След тези внушителни успехи обаче съветската лунна програма започва да боксува. В периода 1960-1965 г. общо 11 съветски космически апарата не успяват да изпълнят задачата „меко кацане“ на Луната.
Едни от сондите изгарят след старта заради аварии с ракетите-носители. Други се разминават с Луната. Трети се разбиват на нейната повърхност. И така – до февруари 1966 г., когато космическата сонда „Луна – 9“ става първият апарат, който извършва меко кацане на лунната повърхност.
СССР триумфира заслужено – отново е първи в космическата надпревара. До края на същата година още три кораба от серията успяват да влязат в орбита около Луната. С няколко полета през 1967-68 г. пък се тестват системите за пилотиран полет до естествения земен спътник. В периода 1970-76 г. някои от корабите от серията успешно
доставят лунна почва на Земята
а други транспортират до Луната два лунохода, които изпълняват там продължителни научни мисии.
Междувременно през 1961 г., месеци след полета на първия космонавт Юрий Гагарин, американският президент Джон Кенеди анонсира програмата „Аполо“. САЩ си поставят за цел в близките години да изпратят човек на Луната и да го върнат безопасно на Земята.
Още в началото на 60-те американците инвестират средства и научни усилия в разработката на ракета-носител за лунна мисия на астронавти. Със задачата се заема бащата на американската космическа програма Вернер фон Браун.
В резултат през ноември 1967 г. САЩ изстрелват първата ракета-носител „Сатурн 5“. Тя извежда в орбита безпилотния кораб „Аполо 4“.
„Сатурн – 5“ е тристепенна ракета-носител с височина 110,6 м и диаметър 10,1 м. Тя е в състояние да изнесе 47-тонен товар на лунна орбита.
Ракетата става основна за мисиите на американските астронавти до Луната. През декември 1968 г. „Сатурн 5“ излита с трима астронавти мисията „Аполо 8“ на борда – Франк Борман, Джеймс Ловел и Уилям Андерс. Те са първите хора, които
заобикалят Луната
и виждат обратната й страна. Правят 10 обиколки и много снимки, след което успешно се завръщат на Земята.
При следващите два полета – на „Аполо 9“ и „Аполо 10“, се извършват тестове на лунния модул. Пътят за кацане на човек на Луната е открит.
На 20 юли 1969 г. лунният модул на „Аполо 11“ се прилунява успешно. Астронавтът Нийл Армстронг става първият човек, стъпил на Луната, последван от колегата си Едуин Олдрин. Третият член на екипажа – Майкъл Колинс, управлява кораба-майка в окололунна орбита.
Още пет кораба от серията „Аполо“ кацат на Луната до края на 1972 г. Общо 12 американци са стъпвали на лунната повърхност досега.
И докато в САЩ „Сатурн 5“ доказва своята надеждност в няколко полета, в СССР работите по тежката ракета-носител, която може да отведе хора на Луната, вървят зле. Още в края на 1959 г. главният конструктор на съветската космическа програма Сергей Корольов се заема с разработването на ракета Н-1 с товароносимост 50 тона, обаче съветският генералитет не вижда особен смисъл в конструирането на толкова мощно съоръжение. Ядреното оръжие вече е със значително по-малки размери, отколкото в края на 40-те и за него не е нужна „цар-ракета“, както наричали Н-1. Затова в началото на 60-те военните не осигуряват нужното финансиране на проекта.
По-късно, амбицирани да не изостанат от американците, властите в Москва все пак дават пари за проекта, който трябва да отведе съветски космонавти на Луната. Дори се подготвят екипажи, първият от които е с командир Алексей Леонов – първия човек, излязъл в открития Космос.Оказва се обаче, че мерките са не само закъснели. По-лошото е, че съпоставимата с американската „Сатурн 5“ съветска ракета Н-1, чиито параметри са: височина 105,3 м, диаметър 15,6 м и полезен товар около 100 т, се оказва пълен неуспех.
Разработването й преминава през редица технологични перипетии. В бързането, пришпорвано от политическото ръководство на страната, се прескачат иначе задължителни тестове. Смъртта на гениалния главен конструктор Корольов през януари 1966 г. също 
нанася удар на програмата
Ракетата Н-1 все пак полита. Изстреляна е за първи път на 21 февруари 1969 г., носейки на борда си безпилотния кораб „Союз 7К-Л1“, но след пожар на кабели и изключване на двигателите пада от 12,2 км височина.
При втория полет – на 3 юли същата година, ракетата носи на борда си макет на съветски лунен кораб. Заради авария едва достига 200 м височина и рухва на стартовата площадка, причинявайки на-големия взрив в историята на космонавтиката. Пораженията са толкова сериозни, че стартовият комплекс е извън строя в следващите две години.
При следващия пуск – на 27 юни 1971 г. ракетата започва да се върти неконтролирано и на 50-ата секунда от полета пада на земята, като от взрива се образува катер с диаметър 45 м. За четвъртия си полет – на 23 ноември 1972 г. Н-1 е оборудвана с модерна за времето си автоматика и над 13 000 датчика. На 104-ата секунда от полета обаче двигател номер 4 аварира и ракетата се взривява във въздуха.
Още няколко години се правят опити ракетата да бъде усъвършенствана, за
да отведе руснаци
на Луната
Но през 1976 г. съветската лунна програма е прекратена. Властите в СССР, които иначе се гордеят с мощта на военните си ракети, най-после си дават сметка, че са загубили надпреварата със САЩ за Луната заради неуспеха в създаването на ракета-носител за пилотиран полет до естествения спътник на Земята.
