Те призоваха свободата

Аз извърших своето дело. Забих ръждясалия 500-годишен български нож право в сърцето на Османската империя. Сега Русия вече може да заповяда. Това са думите на Георги Бенковски, изречени на Еледжик, от където войводата, неговите сподвижници, въстаниците и побягналите от войската и башибозука българи гледат със сълзи в очите пожарищата на столицата на Априлското въстание – Панагюрище. Така поне е записал най-верният сподвижник на Бенковски и хронист на Април-1876-а Захарий Стоянов, някогашният медвенски овчар Джендо, превърнал се в апостол на националната революция. 

 За онези времена от- преди 140 години знаем главно от „Записките“ на същия този Захарий. Може ли да се разчита на тяхната достоверност, която на моменти е оспорвана от Никола Обретенов и други поборници. Още повече че Захарий е единственият оцелял от кървавата засада в местността Костина край Рибарица, където загива самият идеолог и водител на Априлското въстание Георги Бенковски. А през това време Обретенов е бил по пътя между Козлодуй и Околчица с четата на Христо Ботев, около чиято смърт витаят хиляди неизвестни. 

По чисто български нрав след Освобождението онези, които са вървели по въстаническите друмища, оцелели са от куршума, ятагана и бесилката, макар и с цената на Диарбекир, започват да се вглеждат подозрително един в друг, да задават въпроси. Защо ти не дочака четата на поп Харитон и Бачо Киро да я въведеш в Търново, а побягна във Влашко? Как пък само ти оцеля при Костина, не си ли знаел предварително за засадата и предателството? И не заведе ли ти Войводата в Рибарица, при онзи проклет овчар Вълко, който извика турците? Подозират и Стоян Заимов, че нарочно не е вдигнал града и така Ботевата чета е останала без подкрепа и е „дадена курбан“ на Околчица.

Но, така или иначе, тези мъже, по-скоро младежи, защото никой от тях не е имал повече от 30 години, са извършили святото дело 

да вдигнат един народ

тънал в петвековно робство, както и да го наричаме сега, да излезе срещу могъщата империя и да поиска свободата си. Всеизвестно е от историята, че огромното дело на Левски е в основата на революционното пробуждане на народа. Но има и доста нерадостни факти, които показват, че едно е да се кълнеш вдъхновено над евангелието, револвера и камата при спуснати пердета, а друго – да дръзнеш наистина да извадиш оръжие срещу поробителя. Показателен е дългият преход на арестувания край Къкрина Апостол през Ловеч и Търново до София, с не особено внушителна охрана, която обаче никой не напада, за да го освободи. Чак когато той е затворен в софийските казарми и се предполага, че ще бъде каран на съд в Истанбул, започват замислите как да бъде освободен по пътя, където ще бъде каран с Хиршовата железница. Активен участник в тази афера е единият от известните чехи Прошек, който по това време, като поданик на Австро-Унгарската империя работи като инженер по железницата някъде към Белово и замисля прекъсване на релсите, внезапно спиране на влака и освобождаването на Левски. Аргументът на заговорниците е, че султанът ще поиска лично да види заловения Демон на империята. Но това не се случва и Апостола увисва обесен край София, като и до днес не се знае къде е гробът му.

Гибелта му хвърля в униние иначе пламенния Любен Каравелов. Дори страстта на Ботев за продължаване на делото не му дава сили. А намереният от поета заместник на Левски въобще не му вдъхва доверие. Това е 20-годишният Стефан Стамболов, когото Ботев препоръчва с думите – неговите песни 

пеят хъшовете по механите

нас с тебе, бачо Либене, никой не ни и знае. Революционното име на Стамболов – Стойко Мъглата, което носи  загадъчност и конспиративност, всъщност идва от лютата реплика на Каравелов – вятър и мъгла, когато Стамболов храбро лъже, че е на 25 години. Мъгла или не, той става основният двигател на организацията на Априлското въстание. В Букурещ настъпва разпра между Каравелов и Ботев. Младите ги зарязват и основават в Гюргево нов комитет, оглавен от търновчанина Стамболов. Първият опит е Старозагорското въстание от есента на 1875 г., завършило с неуспех, преди да избухне. Още тогава се вижда, че четническата тактика, която и Левски е отричал, е безнадеждно остаряла и с нея освободителни действия не могат да се развият. Тогава вече „гюргевци“ решават да изготвят план за въстание, което да е масово и да доведе до прогонването на поробителите от българските земи. Как е щяло да стане това срещу редовната турска войска, която е имала огромни гарнизони в основните български градове, никой не се наема да каже със сигурност. Още тогава се вижда, че гюргевският комитет волно или не замисля въстанието по-скоро като народна саможертва, която да предизвика реакцията на великите сили, за които поробените българи все остават невидими. Стамболов е имал и стратегически замисъл – при избухването на въстанието Сърбия да „отвори“ война на Турция, гарнизоните от българските земи да бъдат насочени към западната граница и така въстаниците да се справят сами с башибозука. В тези военнодипломатически замисли е имало нещо твърде рационално. Но за зла беда, както често става в живота и в историята, въстанието избухва „предивременно“, защото, се е намерил един Ненко от Балдюво, който издал Оборище. А Сърбия закъснява с мобилизацията и започва военни действия срещу османската империя чак на 30 юни. Завършили с тежък погром за западната ни съседка. Докато Левски наистина убедено е вярвал, че народът е могъл 

сам да се освободи

без чужда намеса и не е отчитал, че все още могъща империя като Османската може да бъде разгромена на бойнотополе само от друга такава империя, гюргевските апостоли, с изключение на Стамболов, са стигали само до пукването на пушките и развяването на знамето на свободата. Самият бъдещ министър-председател е изразявал мнението, че тактиката на завземането на селата и изграждане на отбранителни позиции е погрешна. тази негова теза развива по-късно на практика Бенковски с „Хвърковатата чета“. Но като цяло въстанието на практика се реализира в прогонването на местната турска власт в много села и градчета главно в Четвърти революционен окръг, строеж на укрепления, над които се възправят

черешови топчета

Всякаква житейска и военна логика показва, че не само срещу редовна войска, каквато е била изпратена, но и срещу многобройния и добре въоръжен башибозук по този начин дълго не може да се устои. Пожарищата на Април-1876-а и масовата саможертва обаче взривяват не само Европа. Отгласът стига, чрез Дженюиъриъс Алойзиас Макгахан  дори отвъд Океана, което тогава не е от особено значение, защото американците са заети по това време главно с „усвояването“ на свободните територии в „Дивия Запад“. Русия, чието благоволение за въстанието не е потърсено, се колебае дали е настъпил моментът за нейния пореден поход към Проливите. Опитва се да се измъкне с Цариградската конференция, но нейната безрезултатност и неотстъпчивостта на Високата порта да направи реформи, накрая довеждат до обявяването на войната, превърнала се в Освободителна. 

Зад своя героичен, саможертвен и трагичен ореол Април-1876-а, от който се навършват 140 години, крие едни люде, които само за дни се превръщат от неизвестни хъшове, учители, хиршови телеграфисти, чизмари, занаятчии в национални герои. Колкото и това въстание да е обречено, то е свято. Защото е първото решително самостоятелно целокупно българско дело. Обърнали гръб на великите сили, презрели Добродетелната дружина и БЦБО, в които е наливано руското злато, гюргевските революционери надигат обречен на смърт глас към света. И призовават с кръвта си свободата. Странно защо, и до днес, 20 април, когато гръмва Първата пушка, у нас не е никакъв празник. А честванията на годишнините от Априлското въстание минават вечерта на 1 май, под знака на кой знае защо все още съществуващ у нас като официален празник „ден на труда”, който сме запомнили от онези 45 години с лозунга за пролетариите, които трябвало да се съединяват. 
За хората, сътворили с делото си Април-1876-а и пожертвали се за него, ще разкажем в идните броеве.