Европа е обречена на колизии, но картите все още не са раздадени, предстои нареждането на един много сложен пасианс. В този пасианс /Наполеонов да го наречем/ е включена цялата аристокрация на континента. По това време Европа, с няколко малки изключения, е управлявана от монархии, а начело на всички тях стоят монарси, повечето от които роднини по една или друга линия в една или друга държава. Те говорят неофициално помежду си, имат своите собствени вражди, любови, спорове… Европейските страни са управлявани паралелно, от правителствата си и надправителствено – от монархическите кръгове. Това е архетипен модел на Европейския съюз. Тук обаче в много по-голяма степен действията на монарсите влияят на политиката повече, отколкото институциите. А всяко тяхно решение е изпълнено с драматизъм, с обреченост. Каквото и да предприемат, те водят народите си към трагедии. „Зло – добро, добро и зло от едно са потекло, между тях и ний летим. Хайде, в смраден лъх и пъклен дим!“, както започва „Макбет“.
Този филм не е за или против монархията
В историята, както знаем, не може да има условно наклонение. Така е прието. Но има една нация, за която би трябвало да се направи изключение. Най-верният сателит на Съветския съюз по време на Студената война. Между 49-а и 89-а година това беше най-отвратителното определение в целия свят. Сега обаче ще зададем въпрос, който и до ден -днешен, по някакви причини, не е позволено да бъде задаван.
Какво би станало, ако Оста бе спечелила Втората Световна война? 
Ако България равностойно беше сред победителите? Мисъл, която никога не ни е било позволявано да си представим. Ако ние заедно с Германия, Италия, Япония трябваше да празнуваме, например на 8 август. И ако филмите по тези повод ги снимаха не Татяна Лиознова /„17 мига от пролетта“/ и Тони Скот /„Топ Гън“/, а Лени Рифенщал /„Триумф на волята“/ и граф Висконти /„Роко и неговите братя“/? Нямайте съмнение, големите национални филмови студиа непрекъснато снимат пропаганда. А за нея наемат най-добрите. Както и да е, ние, като в някакъв кошмар, все пак се оказахме сред победителите, само че насилствено. Събудихме се като част от Съветския съюз. И съвършено изоставени от онези, които вярват, че трябва да се бориш за всяко човешко същество, дори то да е твоят враг.
Но да се върнем на забранената мисъл. За България толкова ли щеше да е по-зле, ако войната беше спечелена от нацистите? Щеше ли да изгуби 50 хиляди души от цвета на нацията си за година-две само, щяха ли да съществуват лагерите в Ловеч, Белене? Щеше ли Тодор Живков да управлява 50 години?… Цар Борис Трети е бил особено ценен от Хитлер. Ще кажем „Ценен от Хитлер, о Боже!“ Да, но само дни преди обявяването на Втората световна война, а и месеци след това, Адолф Хитлер е един от най-важните и ласкани политически лидери от всички европейски правителства. Все едно да обвиним някого, че се среща с Меркел /да ни извини госпожата, т.е. фюрерът/ днес. И още един – трети вариант. Ако бяхме сред загубилите, а не сред победителите? Нямаше ли все пак да се погрижат по-добре за нас? Тоест като победени, може би, щяхме да имаме по-щастлива съдба, отколкото като победители и победени, каквито се оказа, че сме.
Имаме да оправяме доста сметки със собственото си минало, нали? Под повърхността на нашия филмов сюжет стоят всички тези въпроси. Нищо, че той понякога ще звучи като испанското списание „Ола“ или, от по-ново време, американското „Пийпъл“. Тоест, ще видим много нещастни принцеси, при които е дошъл принцът на бял кон /истински принц, на истински бял кон/, ще срещнем отчаяни придворни дами в балните зали, на които някой княз благосклонно се усмихва, ще чуем по-драматични кралски реплики дори от „Заменям кралство за кон!…“ Но ние знаем понякога една страстна нощ в будоара на кралицата след петнайсетина-двайсет години е предопределяла съдбините на поколения…
Наскоро един австрийски продуцент ни попита: „Филм за Третото Българско царство, ОК! Но в света са снимани и се снимат много филми за монархии и монарси. Защо непременно и вие трябва да снимате на тази тема?“ Разумно звучи, но нека се замислим за отговора. Ами просто е. Защото тази част от европейската история никога не е била разказвана. Винаги е оставала, вплетена из другите сюжети, но нищо повече. За някакви си шейсетина години България има трима монарси. И всяка една от техните съдби е изпълнена с трагизъм – тих, безмилостен трагизъм, обратно на очакванията ни за царственото битие. Никой от тях не се е радвал на дълъг и спокоен живот. Батенберг е принуден да абдикира. Трябва да напусне страната, в която поне половината нация го боготвори. Връща се тук, но вече като мъртъв владетел, за когото все пак последната почит от българите е една скромна /за царските мащаби/ гробница в центъра на София. Фердинанд също умира в изгнание. Без никога повече да види сина си Борис. Твърдят, че последните му думи са „Кога тръгваме за България?“ Днес, както говорят, ковчегът му в град Кобург е подготвен за последно пътешествие А цар Борис? Той е два пъти кръщаван, два пъти венчаван, двата пъти погребван. За своите едва 52 години.
Една мрачна зимна утрин се разхождах край гроба му в двореца „Врана“. Наоколо нямаше никой. Тогава ми хрумна. Австрийският продуцент няма как да знае отговорите, които ние самите дори не си задаваме. Ако не бе загинал така внезапно, този мъж, все още в разцвета на силите си, години по-късно можеше да ни даде отговорите на много въпроси. Или поне да намекне част от по-важните. Страниците за съдбата на едно царство, българското, завинаги бяха съдрани от учебниците по европейска история.
Англичаните вярват, че от всички гарвани край Тауър един е техният легендарен крал Артур. Който наблюдава с безпокойство кралството. И някой ден отново ще възвърне човешкия си образ. Тогава, когато любимата му Англия ще има истинска нужда от него. Дворецът „Врана“ е кръстен на първата птица, която кацнала там. Сега там има много врани. Трябва да разберем коя точно да питаме. Гарванът и враната са от семейство Вранови. Ах, тези общи родове…
Deus Nobiscum е първият девиз на Третото българско царство. Използван е и по-рано в Русия и Германия /които оказват най-голямо влияние върху България през тази епоха/, но по същество е боен вик от късната Византийска империя, представящ концепцията за проекцията на Небесното царство върху Земята. България в много по-голяма степен от Русия е наследник на наследството на Византия.
Режисьор на филма е Степан Поляков, сценарист Тошо Пейков, главен оператор Момчил Александров.
