Пламен Дойнов и Фондация „А ’Aскеер“ представят: Нова политическа поезия

Разлиствайки напосоки в рафтовете на „Перото“ български стихосбирки от последната година и половина, установих, че от 30-ина книги, 9 на всеки 10 стихотворения са посветени на любовта. Междуособицата Аз и Ти в хилядовариантни селфита e обсебила всички поетови възрасти до степен да обръгнеш на всякакви излияния с разнообразни изразни средства и композиционни модулации. Затова четенето на Пламен Дойнов в зала „Миракъл“ на Военния театър има особена стойност като рязка иновация в изтощителното любовно пелтечене с претенции за метафизични апетити. 
Завръщането към политическата поезия сякаш е назряла необходимост. Постмодерното поколение създаде нова поетика през 90-те, но така или иначе премълчаваше конкретните големи имена на соцреализма сякаш да не влиза в челен сблъсък с масовата представа за тях. Десни правителства (парадокс) и псевдолеви връчваха държавни награди на „колоси“ като Евтим Евтимов, Любомир Левчев и цяла кохорта априлски и следаприлски литературни герои, които носеха международна (предимно македонско-вардарска) слава. За пръв път в рецитала на Пламен Дойнов имената на идеологически и литературни тролове бяха назовани конкретно. Със стихотворения от прочути за времето си стихосбирки като „Стихове за вожда“ и „Песни за Родопите“, „Народен съд. Хорова агитка“ и „Там, на запад“, „Агитатор“ и „Венец пред саркофага на Сталин“, „Велики дни“, „Пет звезди“, „Димитровско племе“, „Шумят знамената“, „Стихове за петилетката“, „Ясни дни“, „Омразата не бива да угасва“, „Ода за СССР“, „Аз питам!“, „Стихове за Ленин, Сталин, Благоев, Димитров, Червенков“, „Поети на Април“, „Антология за мълчаливия подвиг“, „Априлски сърца“… Тази част на рецитала беше озаглавена „Политическа поезия из старите ленти“ и събираше „народни песни и стихотворения“ от Димитър Методиев, Павел Матев, Орлин Орлинов, Любомир Левчев и др.
Новата политическа поезия, според Дойнов, помни и други книги, понякога ги цитира и репликира, за да отхвърли раболепието пред вождове и идеологии и всяко оправдание на насилието срещу човека и срещу словото. Подобен поименен акт, чийто автор беше миналата година Йордан Ефтимов, стана прецедент по време на рождения ден на Любомир Левчев (в. „Тру“д, 30 април 2015 г.). Направен по двусмислен начин, характерен за поетиката на 90-те, „поздравлението“ остана неразбрано от най-радикалните изразители в търсенето на нов език за политическата поезия, какъвто беше Владимир Сабоурин.
Втората част от четенето на Дойнов пародираше стила на посочените щампи от соцпатетизма – с авторски стихове от книгите му „София Берлин“, „Нови стихотворения“ и др. по начин, познат ни още от „Христоматията“ на „Четворката“ (Дойнов, Ефтимов, Господинов и Пенчев) при старта на „Литературен вестник“ в началото на 90-те. Но как Пламен Дойнов мотивира „Новата политическа поезия“ днес? Според него тя е възможна в ситуация без политическа цензура. Тогава поезията не е принудена да избере страна, не е заставена да служи на каузата на свободата, а има шанс да практикува свободата си. Тя не е независима, а ничия, непринадлежаща, изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода. Нещо като ничия земя – обитавана от граждани, които помнят.
Страхът й е да не бъде заподозряна, че е стара политическа поезия. Страх от динозаврите на партийността, от мокрите кърпички на социалния сантиментализъм, от юруша на народничеството. Страх от вдигнатия пръст на морализаторството и „нравствения максимализъм“, от назиданията на публицистиката и нищетата на фейлетонизма. Страх от заслоните на лесния хуманизъм, от салоните на „правилното“ езиково поведение. Страх от изкусителните шепоти на идеологии, които се представят като системи от ценности. Единственото, което новата политическа поезия може да прави, е да се издига всеки ден над тях и да минава високо, високо по тънкото въже на вкуса.
Обаче тук свършва патосът. Разковничето на Пламен Дойнов за „тънкото въже на вкуса“ не казва нещо конкретно. Понятието „вкус“ е променливо и разтегливо в различните ситуации на времето, и трудно може да замени чувствения порив към „нравствен максимализъм“ и всекидневният инстинкт за борба към свобода. Може би означава чистота, истинност и прозрачност далеч от железните щампи на миналото, но недалеч от съвременните посегателства на днешната Система, която не е лишена от възможности да я стеснява. Но така и вратата към истинския смисъл на новото политическо интерпретиране остава отворена. Може би има пътеуказатели като Аполинер, Янис Рицос, Пол Елюар и мнозина още. А може би е собствено изобретение? От рецитала става ясно какво не харесваме, но позитивната посока опира само до общо пожелание.
Страници 24 и25 подготви Лъчезар Лозанов