Между художествената измислица и реалността
Отново се връщаме към полско-българската продукция „Кербала“ не защото е най-интересният филм с българско участие, а защото е уникален за нас. 70 години след „Героите на Шипка“ може би е единственият филм с българско участие в жанра военна драма. В Полша е видян от над 400 хиляди зрители, трето постижение за годината. От днес тръгва и по нашите кина.
Екшънът е вдъхновен от истински случай – реалната история на лейтенант-полковник Гжегож Каличак – консултант при заснемането на филма. „Гжегож в първите дни казваше: „Не беше така!“. Накрая, гледайки в мониторите, ме успокояваше: „Би могло и така да бъде“, споделя режисьорът и сценограф Кшищоф Лукашевич. – „Съветваше ни и за костюмите, сценографията, за всички елементи, които бяха от значение за „пресъздаването на този свят“.
В главната роля на командира на българския отряд е Христо Шопов, избран без кастниг. Поддържаща роля има Александър Сано. В образа на полския командир е един от водещите полски актьори Бартоломей Топа. Сред главните роли е и немският актьор от иракски произход Атер Адел.
В екипа има много български професионалисти – костюмни дизайнери, каскадьори, консултанти. „Това е един от най-трудните жанрове, заради сложната постановка на баталните сцени, пиротехническите ефекти, каскадите и компютърното им подсилване – разказва режисьорът. – Заснемането е в Близкия Изток. Трябваше да заснемем пътните сцени в Египет, но там избухна революция. После в Кюрдистан, но започнаха атаките на джихадистите. После в Южна Турция при границата със Сирия, но беше въведено извънредно положение. Накрая остана Йордания – съветваха ни да го направим възможно най-бързо, докато е още спокойно.“
Филмът започва със засада на бунтовниците по пътя към базата, където при престрелката са атакувани джиповете – има ранени и убити. Завръзката е с един от главните герои – медик, който парализиран от страх, не може да помогне на прострелян войник.
Подобен епизод е описан и 10-ина години по-рано от един български участник във Втория контингент, който участва в при защитата в Кербала – капитан Божидар Бойков. Дали изпитвал страх? Изпитвал е. Но не в оня момент.
– Липсва време. Стрелят и човек действа инстинктивно, с мускулна памет. Тялото само върши движението, което си тренирал. Страхът връхлита после – като седнеш да съобразиш какво е могло да стане…
Най-големият страх обаче не се случил в реалната война с иракчаните, въпреки че на засадата ги обстрелвали от почти 20- метрова дистанция. Стресът при седеммесечния подготвителен курс в Португалия надминавал всичко познато. Считали го сред най-трудните в света. От 65 участници в началото – подготвени офицери и сержанти от различни страни, завършили 6.
А в Ирак си било обикновена война. Кметството в района на Кербала попадало в зона, охранявана от втория контингент. Конвоят се връщал от задача в казарма, където обучавали иракски батальон. Капитан Бойков бил в челото на колоната с командира на контингента – подполковник Лилов. Зад тях се движели специалните части на американците и поляците. Леки джипове, цивилни шавролети. Широка улица. Две платна, разделени с тревна площ. За секунди мернали тревожен симптом – жени и деца се разбягали. Като командир на взвода, отговарящ за безопасността на подполковник Лилов, капитанът заповядал повишено внимание. После чул звук от РПГ. Не можеш да го сбъркаш – си спомня – като 2 последователни изстрела. Машината пред тях вместо рязко да увеличи скоростта, почти спряла. Започнал пукот, гъста стрелба върху небронираните пикапи. „Заповядах на шофьора: рязко газ и се изнасяме от огъня. Цялата колона отвърна масирано, потиснахме ги, но на 500-600 м по улицата все бяхме мишена отвсякъде…“
Джипът „издъхнал“ на километър от българската база. Нашарен с пробойни от двете страни, горивото течало отвсякъде. Нямали поразени, но този късмет нямала следващата кола – ранените били двама. Едва се добрала до полската база, оттам ги евакуирали. На капитан Бойков дали здрава машина – да се върнат за помощ. Но конвоят се справил, та не станало нужда. Едва като седнал, го връхлетял разумът – кинематограф. „Виждаш лицата, жестовете на тия, които стреляха отблизо в нас. От тротоарите, от къщите. Лице в лице. Свистенето на РПГ-то, с което поразиха полския джип. Машините – надупчени, текат, но издържаха. Спасяват те единствено тренировките и инстинктите…“
Ще добавим от името на българските войници и мнението на един от актьорите във филма, макар и с поддържаща роля – Александър Сано:
– От 8-те филма, в които съм играл, това ми е най-минималистичното участие, но изпитах изключително удоволствие. Полската школа е изключително силна. Хубавото, което виждате във филма, не изненадва – всеки много добър трети оператор в Холивуд е поляк. Режисьорът при избора не е знаел – от всички българи тук в кинозалата съм нетипичен българин: четвърт арменец, четвърт французин и италианец. Но щом приличам на българин и свършвам работа, това е добро решение…
