Д-р Пламен Димитров,
Българско геополитическо дружество
Украинската криза започва в края на 2013 г., когато тогавашният президент Янукович отказва подписването на споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС и договаря голям заем от Русия. Тези събития стимулират началото на масови улични протести в Киев. Демонстрантите искат оставката на президента и правителството и подписване на споразумението с ЕС. Следва смяната на властта в Киев през февруари 2014 г., отцепването на Крим от Украйна и анексията му от Русия, сепаратистки бунт в Донбас, размяна на санкции и контрасанкции между Москва и Запада. Украинската криза е първият продължителен сериозен геополитически конфликт, възникнал в Европа след присъединяването на България към ЕС. Две години след анексията на Крим правим равносметка за българската позиция спрямо тези драматични събития.
От нищонеправенето до санкциите срещу Русия
В първите няколко месеца на украинската криза парламентът в България е доминиран от коалицията между БСП и ДПС, подкрепяни в решаващи моменти от „Атака“. По време на Евромайдана в Киев до падането на Янукович от власт България няма активна позиция по украинските събития. Според точната оценка на Дариуш Калан от сп. „Форийн афеърс“, в разгара на протестите на Майдана
българските политици следват линия на „нищонеправене“.
На 20.02.2014 г. България подкрепя решение на Съвета на ЕС за налагането на санкции на 20 украински висши държавни служители, виновни за несъразмерната употреба на сила срещу протестиращите в Киев. Ден по-късно е подписано споразумение за уреждане на политическата криза в Украйна, което предвижда предсрочни президентски избори в края на годината. Това е точката на пречупване на ситуацията в Киев. Янукович разбира, че не може да удържи властта и бяга в Русия.
Събитията в Киев в периода 21-23.02.2014 г. са развиват твърде бързо, за да могат и без това пасивните български държавни институции да заемат ясна позиция за случващото се в Украйна. В началото на март обаче следва посещение на външния министър Вигенин в Киев, което показва, че България признава новата украинска власт.
През март 2014 г. фокусът на украинската криза се премества върху Крим, който е окупиран от т. нар. зелени човечета – руски войници без опознавателни знаци. Следва референдум, на който е гласувано присъединяването на Крим към Русия. България не признава легитимността на този акт. Това е заявено в навечерието на референдума от външния министър Вигенин и от президента Плевнелиев. Но на допитването в Крим като международни наблюдатели присъстват петима депутати от партия „Атака“, както и проруски ориентираният журналист от в. „Дума“ Александър Симов.
През март 2014 г. украинската криза става повод за демонстрация на дълбокото разделение на политическите сили в Народното събрание. В деловодството на парламента за внесени три проекторезолюции за обща позиция по събитията в Украйна – на ГЕРБ, БСП и „Атака“. Документът, предложен от опозиционната партия ГЕРБ, е твърдо проатлантически. На противоположния полюс е проекторезолюцията, внесена от „Атака“. В крайна сметка Народното събрание не успява да приеме декларация за събитията в Украйна. На 27 март 2014 г. България гласува „за“ резолюция на Общото събрание на ООН, в която се осъжда анексията на Крим от страна на Русия. Същото правят и останалите 27 членки на ЕС.
На 25 май 2014 г. се провеждат изборите за Европейски парламент. Темата за събитията в Украйна присъства в публичното пространство в хода на предизборната кампания. ГЕРБ стои на вече заявените си позиции в защита на териториалната цялост на украинската държава, а БСП избягва да изтъква отношението си към конфликта между Киев и Москва. Последователна в своята демонстративна проруска позиция е „Атака“, чийто лидер. Волен Сидеров официално открива кампанията на партията за евровота от Москва. Проучване на „Галъп“ от април 2014 г. показва, че българите, вземащи страната на Русия в конфликта с Украйна, имат лек превес над тези, които подкрепят Киев.
След март 2014 г. европейските и евроатлантическите организации постепенно разширяват обхвата на санкциите срещу Русия заради намесата й в украинската криза. Като член на НАТО България подкрепя решението от 17 март 2014 г. за преустановяване на практическото сътрудничество с Москва. В ЕС България също гласува неколкократно за разширяването на санкциите срещу Русия.
Анексията
на Крим погреба
„Южен поток”
През август 2014 г. Русия предприема асиметрични контрамерки срещу САЩ и европейските държави, като забранява вноса на редица селскостопански продукти от тези страни. В представата на мнозина българи руските контрасанкции изглеждат като тежък удар за икономиката на страната, но тези оценки се базират на спомени за времето преди 1989 г., когато България изнасяше големи количества храни за СССР. През 2014 г. ситуацията е съвсем различна. Ако изключим зърното, България е нетен вносител на селскостопански продукти, а за руския пазар са предназначени едва 2% от неголемия й аграрен износ. При това Русия не забранява вноса на вино, плодови, зеленчукови и месни консерви.
Руско-украинският конфликт обаче се отразява негативно на българския туризъм и на сектора на недвижимите имоти. Рязкото обезценяване на рублата и на гривната от втората половина на 2014 г. намалява покупателната способност на руснаците и украинците и почивката или покупката на имот в чужбина са едни от първите пера на семейния бюджет, които стават жертва на кризата.
Украинската криза има непряко отражение върху българската енергетика. България внася газ от Русия по тръбопровод, пресичащ украинската територия. Конфликтът с Киев затвърждава намерението на Москва да наложи за своите газови доставки нов маршрут, заобикалящ Украйна. Именно това е логиката, стояща зад проекта за газопровода „Южен поток“. В крайна сметка българските власти са принудени да се съобразят с волята на Европейската комисия и да замразят този проект, защото той не отговаря на правилата на Третия енергиен пакет на ЕС. А от своя страна Комисията е твърдо решена да не прави изключение от въпросните правила за „Южен поток“ именно заради изострените след анексията на Крим отношения между Русия и ЕС. Така украинската криза става катализатор за провала на мащабния газопроводен проект.
Втвърдяване
на тона
спрямо Русия
На 6. 08. 2014 г. приключва управлението на кабинета „Орешарски“. В служебното правителство на Георги Близнашки външнополитическият и военният ресор са в ръцете съответно на Даниел Митов и Велизар Шаламанов – политици с твърдо проатлантически биографии и убеждения. Като прибавим и президента Плевнелиев, 
става ясно, че след август 2014 г. София се придвижва по-близо до Украйна и се отдалечава от Русия върху условния геополитически вектор на противопоставянето между Киев и Москва. Най-яркото доказателство за тази промяна в гледна точка на България към руско-украинския конфликт е приетият на 1.09. 2014 г. от Съвета по сигурността документ „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана“. В него се казва, че „незаконното анексиране на Крим от Русия и конфликтът в Източна Украйна се превърнаха в най-сериозната заплаха за мира и сигурността в Европа след Втората световна война“.
Линията на приемственост между геополитическата ориентация на служебното правителство на Близнашки и заменилият го през ноември 2014 г. кабинет на Бойко Борисов се подчертава от факта, че Даниел Митов запазва поста си на външен министър, а отбранителният ресор е поет от Николай Ненчев, който подобно на своя предшественик Шаламанов стои на категорични евроатлантически позиции.
Информационната битка
Макар че България не е сред важните фактори в ЕС, тя също става поле за пропагандната битка между Москва и Киев. Русия се обляга на вековното си културно-историческо влияние в България, както и на финансова и информационна мощ. Липсата на езикова бариера дава на българите от средното и по-старото поколение широк достъп до руски медии в интернет, както и до официалната руска телевизия „Первый канал“, излъчвана от повечето кабелни оператори в страната. Важна роля имат глобални медии, създадени да пропагандират официалната позиция на Москва на английски и други езици, каквито са телевизията Russia Today (впоследствие ребрандирана като RT) и информационният портал Sputnik News, стартирал през 2014 г.
В България кремълските стратези се стремят да наложат няколко послания, които са общи за европейската публика. Главното от тях гласи, че украинският конфликт е изцяло геополитически и е предизвикан от САЩ, които искат да ограничат руската сфера на влияние в Евразия. В тактически план Москва се опитва да противопостави европейците на американците и да упражни пропаганден натиск върху слабите звена в ЕС с цел да разруши консенсуса по въпроса за санкциите.
На този фон Украйна противостои на руския пропаганден натиск в България главно с активното присъствие на посланик Балтажи в телевизионни предавания и вестници, както и на различни научни конференции, кръгли маси и дискусии по проблемите на международната политика. Почти навсякъде украинският дипломат говори на български. Водени от мирогледни или материални мотиви, някои български медии (но не най-големите) ретранслираха почти буквално руската гледна точка относно конфликта в Украйна.
Обект на специално изследване е темата за инструментализирането на украинската криза и на нейния обществен отклик от българските политически партии. В десния спектър Реформаторският блок използва конфликта между Киев и Москва за консолидация на своите привърженици чрез акцентиране върху геополитическото противопоставяне Русия-Запад.
В сняката на германското лидерство
Украинската криза от 2013-2015 г. се оказва пробен камък за способността на България да координира позицията си по важни международни въпроси с партньорите от ЕС. Българската реакция на драматичните събития в Киев, Крим и Донбас показва, че София няма нито желанието, нито възможностите и амбициите да излиза извън рамката от оформилата се общоевропейска линия на поведение. По отношение на политиката спрямо Москва, България е в групата на умерените европейски държави.
В София антируските санкции са приети като неизбежна неприятност. Самият ЕС също не артикулира достатъчно категорично причините, целите и продължителността на мерките срещу Русия. Ясно е, че санкциите не могат да накарат Москва да върне Крим на Украйна. След април 2014 г. те целят по-скоро да намалят степента на въвлеченост на Русия в конфликта в Донбас. Но най-важната мотивация на санкциите е морално-политическа – те са израз на непримиримостта на ЕС срещу единствения случай след Втората световна война, при който една европейска държава отнема със сила част от територията на свой по-слаб съсед.
Българският премиер Борисов обаче нито веднъж не си служи с такава аргументация. Така например през май 2015 г. в отговор на парламентарно питане за санкциите и контрасанкциите на Москва той изтъква, че България „губи много от тази политика“, но не може да заеме „различна позиция от ЕС и НАТО“. Президентът Плевнелиев и външният министър Митов посочват много по-категорично вината на Русия за събитията в Украйна и за влошаването на средата за сигурност в Черноморския регион. По време на официалното си посещение в Киев през юли 2015 г. българският държавен глава провежда среща с колегата си Порошенко и заявява: „За нас Крим е Украйна, а Украйна е Европа!“
По отношение на украинската криза българските власти следват мейнстрийма (основното течение) в ЕС, без да участват активно във формирането му. В тази международна криза България е част от една формирана и водена от Германия своеобразна „коалиция на желаещите“. Разбира се, позицията на Берлин е пречупена през брюкселската призма, защото своя роля във формирането на европейската политика спрямо Русия и Украйна има и Еврокомисията, която е наднационална институция. Този факт дава възможност на българското правителство да се позиционира комфортно в руслото на общоевропейския консенсус.
Острото противопоставяне между Москва и Киев галванизира русофилските настроения в страната. Същевременно агресивните действия на Москва усилват и страховете на онези българи, които разглеждат Русия като опасна и непредсказуема велика сила. Украйна стана по-видима за широката публика в България и много по-ясно различима сред групата на европейските бивши съветски републики.
Украинската криза слага траен отпечатък върху българския обществен дебат за международната политика. Необходимостта да се заеме позиция по конфликта между Киев и Москва добавя допълнителни щрихи върху осмислянето на българското членство в ЕС и НАТО. Мнозина българи осъзнават, че Евросъюзът не означава само общ пазар и възможност за безпрепятствено придвижване, а и формулиране на общи ценности и отстояването им на международен терен. Макар че НАТО е организация, създадена за териториална отбрана срещу бившия СССР, в годините след влизането на България в Алианса през 2004 г. той се е съсредоточил върху заплахи, идващи от държави извън евроатлантическата зона. Анексията на Крим и последвалата засилена руска военно-политическа активност в Черноморския регион са повратна точка, която слага край на „постгеографския период“ от развитието на НАТО. Така украинската криза придава нов смисъл на българското членство в Северноатлантическия пакт, което вече е гледано през призмата на добрата стара териториална отбрана. След 2014 г. България се оказва част от застрашения източен фланг на НАТО, който стратезите на Алианса предвиждат да укрепят чрез разполагане на допълнителни мобилни военни части и техника и зачестяващи съвместни учения на партньорските армии. На този фон българските държавници започват да гледат по нов начин на зависимостта на армията от руски самолети и резервни части и на някои военнотехнически дефицити като липсата на съвременни радари и бойни кораби.
