В предишният брой направихме само няколко крачки по пътечката, която проправя в книгата си „Априлското въстание” Недко Каблешков през буренясалата памет на българската история, за да ни осветли подробно за славните предтечи на Априлската епопея през 1876 г. Както стана дума, папа Евгений IV убеждава крал Владислав, който е полски и унгарски владетел, да се заеме да изпъди турците от България и той тръгва, подкрепен от трансилванския войвода Янош Хуняди, който щял да бъде прогласен за цар на освободена България като Иоан Хунияд. Истина е, че името на този високо уважаван за времето си човек на различните места е написано по различен начин, но ще оставим на историците да уточняват такива тънкости, а ние ще продължим нататък. Така или иначе историята е наясно кой е той и какво е направил.
(Продължение от миналия брой)
През есента на следващата година отново преминават Дунава и
завземат Видин, Шумен, Варна, Калиакра
и др. За жалост в сражението на 10 ноември край Варна Владислав загива юнашки, а войската му е разбита и разпръсната.
Така се осуетява вторият опит за освобождаване на България по това време.
Папата обаче не се примирява с това и подбужда някои европейски владетели да предприемат нова война срещу турците, да ги изгонят от Европа и да освободят потиснатото от тях християнско население. Това дава надежди на нашия народ. Започват трескави приготовления за общо въстание. Центърът му е в Търново. Водач на въстанието е Павел Джорджич. Той се обръща за помощ към трансилванския княз Сигизмунд Батори, като му прочита една реч, запазена в Миланската библиотека, както пояснява Каблешков, в която му излага плачевното положение, в което се намират българите, и го уверява, че ако мине Дунава, те ще му помагат да унищожи турското владичество. Съветва го да заповяда на войските си да се отнасят добре с населението, защото „Българите са народ с достойнство и имат благородна душа.
Не търпят никакви оскърбления на честта
и отмъщават за такива оскърбления със смърт“.
Батори приема предложението. Джорджич се заема да подготви въстанието във Варна, Шумен и Провадия, а Соргочевич – друг негов съратник – в Търново и Русе.
Те привършват приготовленията и започват да чакат обещаната отвън помощ, за да пламне въстанието.
Влашкият войвода Михаил Витезул с войска, в която има румънци, унгарци, българи, сърби и др. преминава през замръзналия Дунав, разбива турците, изгаря градовете Исмаил, Хърсово, Силистра, Тутракан, Русе, Свищов, Никопол и Оряхово и др. и пристига в Разград, ограбва и него, и с голяма плячка се завръща обратно.
Батори, който обещава на българите да дойде с войската си на помощ, не изпълнява обещанието си. Българите, останали без никаква външна подкрепа, през 1595 г. сами се вдигат на въстание, което обхваща всички селища около старопрестолния град.
Въстаниците успяват да стигнат дори до София. Тогава Синан паша с огромна войска ги напада и ги разбива. Много народ загива тогава. Водачите на въстанието бягат в Русия.
Повече от 60 000 българи
са принудени да се преселят във Влашко. Така печално завършва третото въстание.
„Българите смазани и наказани жестоко от Синан паша, се предават на мирните си занятия. Продължават да носят тежкия ярем на робството без обаче да губят надежда, че рано или късно свободата ще се усмихне и на тях.“ – пише Каблешков.
През 1645 г. се захващат трескави приготовления за ново въстание. Начело на това въстание застава Петър Парчев или Парчевич
Парчевич е човек високо образован „завършил науките си“ в Рим, доктор по богословие, добре владеещ много езици, между които латински, италиански, румънски, гръцки, полски, арменски. Той се ползва с доверие и авторитет не само в родината си България, но и в други близки и далечни държави. В онази тъмна епоха, подчертава Каблешков, той е най-светлата личност и най-великият българин.
Движението, което той подхваща да организира, има високоблагородната цел да освободи всички християнски народи от турското иго.
Този неуморим, както ще видим по-нататък, апостол на
свободата на балканските народи
търси подкрепа за делото си от Матея Бесараба – влашки войвода, от полския крал Владислав IV, от германския император и от венецианския владетел. Те не могли да се споразумеят за един поход срещу Турция.
Движението в България обаче продължава. В 1649 г. всичко било готово за обявяване на въстанието. Софийският архиепископ Деодат с големи усилия едва успява до го възпре.
През 1655 г. Петър Парчевич става Мариополски архиепископ. Същата година български, сръбски, гръцки и албански първенци го изпращат при австрийския император 
Този неуморим и несъкрушим човек през 1673 г., на стари години, отново тръгва из Полша, Виена, Венеция и Рим да моли навсякъде за помощ и милост. По този повод неговият биограф пише: „Навред дето минал, той говорил с възторг. Красноречиво доказвал, колко лесно може да се сломи турската сила. Но и тази му мисия пропаднала:
интересите на държавите
които посетил, били по-силни от неговото красноречие“. На 26 юни 1674 г. бележитият българин напуска този свят, без да види свободно отечеството си, което е обичал пламенно и беззаветно.
През 1683 г. полският крал Ян Собиески нанася съкрушителна победа на турците при Виена. Българите отново прегръщат здраво вярата, че е ударил часът на освобождението.
(Следва)
