Росица Цонева
Лъчезар Лозанов
– Г-жо Василева, какво предстои на екипа на Националната галерия почти година след откриването на „Квадрат 500“?
– Изграждането на изложбената политика на Националната галерия е сложно нещо в новата структура на институцията, която се уголеми и включва много музеи и звена. Това е първата година, след като се обединиха чуждестранната и националната колекция. И за нас е важно да представяме едновременно и двете колекции. В постоянната представителна експозиция, наречена „Квадрат 500“, това, макар и плахо, е започнато. Но ще се опитаме да намерим по-категорично контекста на българското изкуство в европейски план. Музеи само с национални сбирки по света почти няма. Има много периоди, когато българското изкуство е било част от историята на световното, каквото е времето на модернизма през 20-те и 30-те г. на ХХ в. Българските художници са пътували по света и са били естествена част от европейските процеси в изкуството. И съвременното ни изкуство след 1989-а е изключително добре интегрирано. За съжаление, в колекцията на Националната галерия има много малко работи от това време заради липса на бюджет.
– Какви изложби да очакваме?
– Сега започваме поредица от изложби в сградата на Двореца, като първата е наречена „Червено“. В нея ще изследваме не само естетиката, но и символиката на цвета в творби и от българската, и от чуждестранната ни колекция, и от Криптата, която е част от Галерията. В експозицията ще има икони, миниатюри, работи от Музея на социалистическото изкуство, защото няма как да да минем без знамена и петолъчки. За лятото готвим голяма изложба не само за Мърквичка, но и за неговото време. Затова в нея ще бъдат включени и творби на други художници от тези години, които са повлиявали на художествения живот в страната и са образовали поколения наши художници. Предстои и изложба на български художници, учили в Париж, което е отново в концепцията ни да видим какво от европейското изкуство ни е повлияло. И всичко, което правим в Националната галерия, трябва да подпомогне идеята за написване на нова съвременна история на българското изкуство, за която вече е време.
– Как намирате златното сечение при представянето на изкуството днес?
– От една страна, трябва да се изгражда колекцията, а от друга – тя да се показва със самочувствието, че изкуството ни съответства на тенденциите в света. Или да се види защо са се получили някои закъснения. Един френски професор през 80-те казваше, че българското изкуство изостава с 40 г. Трябва да се анализира защо това се е случило, как е съществувало това изкуство, изолирано в социалистическия блок. В Музея на социалистическото изкуство ще се правят проекти, които ще търсят тези отговори. Но важно е да се показват не само представителни изложби и добри художници, а и изложби, които повдигат проблеми, за да погледнем към историята на изкуството от днешна гледна точка. Продължаваме да вървим в коловози, създадени през 80-те г. Трудно е и за моето поколение, и за това след нас да излязат от написаната през 80-те история на изкуството. Трябва да започнем да си задаваме въпроси, дали това е меродавната история. Така че едната посока на изложбената ни политика е да правим аналитични изложби. И за мен изложбата на Сашо Стоицов е такава. Той е интересен художник, освен това в собственото си развитие съдържа промените на съвременното ни изкуство. Преди 89-а г. неговите работи бяха много предизвикателни, нетипични за всичко, което се появяваше. Тези композиции с отчуждените фигури като че ли предчувстваха промените. Изложбата на Стоицов е само първата от серия изложби, които може би от догодина ще представим с поглед към изкуството през 80-те. Да видим дали е имало и други художници, които са се противопоставяли на статуквото. Не са толкова много, но е имало. Понякога това противопоставяне в голяма степен е неосъзнато. Нямаше как да съществуваш, ако си много категоричен и ярък. Но все ми се иска да вярваме, че годините особено след 1985-а, бяха време на промяна. Искаме да извадим тази чувствителност на художниците, което между редовете може да се прочете като предчувствие за промяна и да ги покажем по-категорично. За да стане видимо, че това, което се случи след 1989-а, стъпва все пак на нещо. А не както често обвиняват художниците ни, че новото е привнесено единствено от Запада и копирано от чужди практики.
– Така не си ли изобретяваме свое дисидентство?
– И аз съм против да влагаме повече, отколкоото има в действителност. Дисидентство, ъндърграунд в изкуството ни, няма никакво, за съжаление. Системата беше перфектно измислена – всички в изобразителното изкуство се чувстваха добре в нея. И може би това е причината да няма съпротива. Тя осигуряваше на всички доста благини – ателиета, апартаменти, почивни станции, практики, контрактации. Художниците съществуваха в илюзорна свобода до голяма степен създавана от самия Светлин Русев. Той, от една страна, ги защитаваше като покровител, близък човек в партията, от друга – създаде, без самият, може би, да го е искал, чувството у колегите си, че са свободни. И в някакъв смисъл те бяха. Съветски художници се учудваха: ама вие правите абстракции… т.е. въженцето малко се отпускаше. И до ден-днешен някои колеги искрено твърдят, че тогава не са ограничавани в нищо… Така че дисиденти реално няма, но има трептения във въздуха, които се предават и в изкуството на художници като Стоицов. Нещата не са черно-бели. Живописта на Недко Солаков, който беше и партиен активист, също не беше много харесвана. Но беше категорична и нямаше как да бъде отхвърлена – малки композиции с жанрови сюжети (на фона на разбирането, че живописта е сериозен жанр), като Недко правеше почти комиксови картинки със сюжети като излезли от в. „Стършел“. В тях под линия можеше да се прочетат тип закачки с властта. Така че ни предстои да осмислим тези творби. Осемдесетте много ме вълнуват, дистанцията е още къса, но ние сме го живели това време и от поколението ни се очаква да го осмислим. Време е да се напише съвременната история на изобразителното ни изкуство.
– Публиката усеща ли, когато изложбата е професионално създадена или е просто сглобена?
– От 17 г. работя в музей и съм разбрала, че публиката не е за подценяване. Но музеят винаги трябва да се опитва да е две крачки преди нея. Не да обслужваме очакванията й, а да я изненадваме. Само така ще се изпълни мисията ни на образователна институция. Трябва да сме лидерска институция, която има мнение и взима отношение по всички важни обществени проблеми. Всички големи музеи по света поддържат баланс между по-популярни и по-предизвикателни изложби. Едните вкарват повече публика, а другите определят характера и амбициите на институцията.
– Как влияе на музеите навлизането на изкуството в нетрадиционни пространства?
– Музеите се промениха. Идеята за музея като храм отдавна е отживелица. Музейното пространство трябва да се конкурира с всички предизвикателства и забавления, които животът днес предлага. За да привличаме хората и да ги образоваме, трябва да говорим на съвременен език, да им предлагаме и тип забавления в логиката на една музейна институция. Всякаква публика трябва да се привлича и всякакво изкуство да се показва, да се случват събития. Сега, например, заедно с Британския съвет се включваме в световното събитие по отбелязване на 400 г. от смъртта на Шекспир. За 10 дена през април ще има сценографска изложба с костюми и декори от Шекспирови представления, кръгли маси и конференции, ще се играят сцени от спектакли. Музеите отдавна не делят изкуството на „високо“ и „ниско“, на изящно и приложно. Границите почти са заличени. И Националната галерия трябва да зададе този тон в осмислянето на съвременната визуална култура.
