На 26 април 1828 г., след като Русия обявява война на Турция, руските войски минават Дунава и завладяват Добруджа, обсаждат Силистра, Шумен и Варна, а Дибич (генерал-фелдмаршал Иван Дибич-Забалкански) прехвърля Стара планина, насочва войските си към Одрин и на 19 август го превзема.
На 2 септември на международна конференция е подписан Одринският мир. И през тази война българите оказват голяма помощ на руснаците, сражават се като доброволци рамо до рамо с тях, снабдяват ги с продоволствие и вярват, че поне сега „ще добият облекчение на своето несносно положение“. В резултат на Одринския мир обаче Влахия и Молдова окончателно се откъсват от Турция, Гърция е призната за независимо кралство, а съдбата на България се влошава още повече.
Още преди началото на конференцията Дибич казва на Одринския митрополит Герасим да съобщи на по-главните градове в България да изпратят представители в Одрин, за да изложат своето положение и да молят да се подобри участта им.
Герасим не съобщава нищо и на конференцията не присъстват представители на българското население, които да защитят правата му.
Когато Дибич пита Герасим къде са българските представители, божият служител го уверява, че българите са доволни от положението си и няма какво да искат от конференцията.
(Продължение от бр. 13)
Щом узнават за вероломството на фанариота, българите изпращат делегация при Дибич с жалба, в която излагат неволите си под турското владичество. Развълнуваният Дибич
„Коментарите са излишни“, пише на това място Недко Каблешков.
След тоя случай на всички българи, които се сражават с оръжие в ръка за свободата на Гърция, им става ясно, че ще бъдат избити като псета, след като си заминат руските войски и се завърнат турците, затова
решават да се изселят
Такова решение вземат и ония, които не участват във войната, но помнят добре ужасите и мъките, на които са били подложени през 1812 г. след изтеглянето на руските войски от България.
По тези причини заедно с руснаците се изселват 4394 семейства, или 27 000 души само от Одринско, Лозенградско, Ямболско и Сливенско. А в периода 1806 – 1829 г. в Таврическа губерния (Крим) бягат над 97 000 души, без да се броят изселниците в Румъния, Сърбия и другаде.
В резултат на многото войни, които Турция води с Австрия, Русия и други държави, вътрешната й власт отслабва и настъпва анархия. Тълпи еничари започват да живеят на гърба на българското население, да вършат кражби, насилия и убийства.
Преселените от Русия черкези и татари правят същото.
Настъпва страшната епоха на кърджалиите и даалиите, които кръстосват страната и подлагат цели градове и села на сеч, грабежи, пожари и най-грозни изтезания като набиване на кол, изгаряне и разкъсване на живи хора. Населението бяга в гори и планини.
През 1793 г. Кара Феиз напада Копривщица, ограбва и задига всичко, след което я изгаря до основи. Тогава се изселват 600 семейства. През 1795 г. градчето отново е опустошено.
През 1793 г. такава участ постига и Панагюрище, Станимака, Жеравна и Градец. През 1798 г. това се случва с Трявна, Арбанаси, Рахово, Севлиево и Плевен. През 1799 г. – с Калофер, през 1801 г. – с Тетевен.
„Мало и голямо пропищява от золуми, безчестия и грабежи”, пише Каблешков.
Всичко това принуждава българите да поемат защитата си в свои ръце и горите, и планините се напълват с
юнаци, наречени хайдути
Те оставят дом, жена и деца и тръгват да търсят и да убиват турците потисници, от които населението е „кански пропищяло“. „На едного обезчестили жената, на друг сестрата, на трети изгорили къщата, ограбили имота…“. Между хайдутите има и жени, и то немалко. И народните певци ги възпяват: В една от многото песни се пее: „Де се е чуло и видяло мома планина да варди, като Боянка войвода, с триста млади юнаци…“. А в друга се разказва: „Де се е чуло и видяло, мома с хайдути да ходи: като Тодорка девойка, девет години ходила“.
Помнят се имената и на много юначни хайдути като Христо войвода и Добри войвода от Сливен, Дядо Млечко от Калофер, Кутьо Байрактар от Трявна, Дончо Ватаха от Копривщица, 
[/caption]Ильо войвода от с. Берово. „Историята на много от тия хайдути е твърде романтична“, отбелязва Каблешков.
Поради жестокостите и неправдите, които заливат българските земи, въстанията зачестяват. От 1834 г. до Априлското въстание през 1876 г. са вдигнати
над 20 въстания
Почти всички са зверски потушени.
Тук влизат Велчовата завера в Търново през 1834 г., както и Берковското въстание или Манчовата размирица през 1836 г. В нея участват 4 000 въстаници, благословени от игумена Пахомий, като от тях 300 са въоръжени с пушки, а останалите с коси, брадви и др.
От този период е и Върбановото въстание през 1837 г., за което в Чипровския манастир се събират 2000 души. От тях 80 са въоръжени с пушки, а другите чакат оръжие от Сърбия. И това въстание е потушено, 17 души са убити, а войводата Върбан Панов е обесен. По-нататък следват Пиротското въстание през 1838 г., Нишкото въстание през 1841 г.,въстанията във Видинско, Ломско и Белоградчишко през 1850 г., Дядо Николовото или Габровското въстание през 1856 г. и още бунтове и размирици.
ук Каблешков задава въпроса: „Колко човешки и материални жертви струват на народа ни тия въстания?!…“.
Започва Кримската война, която трае от 1853 до 1856 г. Въпреки всички разочарования, които са донесли на народа ни предишните войни, тя отново събужда надеждите за свобода. Събират се 4000 доброволци, от които в руската войска е сформирана отделна част, която получава сериозни задачи. Издава се дори прокламация, с която българският народ се приканва да се притече на помощ на руснаците в името на общата православна вяра. Назначават се българи за ротни командири. И в тази война много наши сънародници се отличават с куража си. Между тях е Иван Киселски от Котел, награден с орден за храброст „Свети Георги“, със златна сабя, достигнал до чин „генерал-майор“ в руската армия. Той участва в Руско-турската война като командир на разузнавателна чета от българи доброволци.
Коментарът на Каблешков за това, което се случва след войната за България, е кратък и показателен. Той пише: „Знае се как свърши тази война и какви нови страдания причини тя на нашия народ…“.
Настъпват нови времена. На политическата сцена се явяват нови личности. Сред тях се откроява могъщата фигура на Георги С. Раковски от Котел –
бунтовник, книжовник и учител
Той е решен: „Додето ми държат крака и ръце, и додето усещам и най-малка умна сила в себе си, не ще престана да работя в ползу народу си, когото съм от младост тъй силно възлюбил и от кого нямам друго по-драгоценно и свято нещо на света“.
Този велик българин въвежда нова тактика в борбата за освобождение на отечеството и започва да проповядва: „Не като хайдути, а като бунтовници ще спасим България“. Около него се приобщават Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Филип Тотю, Бранислав Велешки и др. „Те стават едни от най-ревностните въстаници“, казва за тях Каблешков.
От емигрантите в Белград Раковски създава първия български легион, който взема участие в обсадата на града. Изработва се „Привременен закон за народните чети от 1867 г.“. Същата година Филип Тотю и Панайот Хитов тръгват с четите си за България, за да будят духа на народа и да пакостят на поробителите. И успяват да им причинят наистина големи неприятности.
(Следва)
