Иначе на границата опашката е малка и формалностите отнемат не повече от две-три минути на кола. Не забавят темпото ни и няколкото пунктове за плащане на магистрални такси –
така наречените „патарини“
Но все пак спазваме многобройните ограничения на скоростта, пък и самите шосета не са само аутобани, а някъде се превръщат в междуселски пътища, на които не можеш да вдигнеш повече от 50 км в час. При това на много места има стеснения на пътя заради ремонти.
Да не говорим, че сме избрали и малко по-дългия маршрут след Скопие – през Битоля. В резултат пътят ни става 460 км. Пристигаме в Охрид в последните минути на деня. Слънцето току-що се е скрило зад планината Ябланица, по чието било минава границата с Албания.
В прохладната вечер старият град, разположен стъпаловидно на хълма над Охридското езеро, блести с многобройните си светлини, които магически се отразяват в тъмните води. Улиците са оживени. В многолюдието доминират местните хора.
Туристите сме малцинство, в което ние, българите, преобладаваме. Е, все пак активният курортен сезон още не е започнал.
Но ресторантите, механите, кафенетата и баровете работят. И почти във всички има посетители. Свободни места по хотелите и частните квартири – също дал господ. Настаняваме се за нощуване на метри от езерото.
На следващия ден излизаме на обширната крайбрежна променада. Пред нас се разкрива гледката, заради която градът е толкова известен туристически център. Охридското езеро –
най-дълбокото
в Европа
блести със свежия синкаво-зеленикав цвят на море, гладко, без никакви вълни. И въпреки че е обградено от градска среда, в него няма нито едно боклуче.
Водата е прозрачна и може да се види как рибните пасажи си играят на гоненица. Вдясно, покатерен на хълма, се е ширнал старият град. Отсреща в утринната омара синее Ябланица, а вдясно – още по-високите албански планини със заснежени върхове.
Вляво изгледът е като от рекламна картичка за универсални природни красоти. На преден план зелен горист хълм слиза стръмно към езерото, а в далечината белеят върховете на планината Галичица, която разделя Охридското от Преспанското езеро.
Сред планинските очертания се белеят като разтеглен памук ниски облаци, буквално на няколко десетки метри от повърхността на езерото. По-късно ще разберем, че това всъщност са изпаренията от изворите на езерото.
Тръгваме към градските забележителности. Катерим се по тесните сокаци, над които са надвиснали къщи в български възрожденски стил, като в Копривщица, примерно. Повечето от тях са нови и са всъщност хотели. Грижата на местните към старините е наистина забележителна.
Всичко – улиците, малките „висящи“ из стръмнините градинки, сградите, е поддържано в прилично състояние. Целта е една – градът да е привлекателен за туристите, от които идват основните доходи на населението.
Надникваме в старинната църква „Св. София“. Спускаме се до
друго православно бижу
От там стръмна пътека ни отвежда до църквата „Св. Климент“. Тя е разположена в манастирски комплекс. В него през 9-и век бележитият български книжовник Климент Охридски е развивал своята просветителска школа, която наред с Преславската е оформила Златния век на българската книжнина.
В храма „Св. Климент“ е разположен саркофагът с мощите на великия български просветител, ученик на светите братя Кирил и Методий. Дарителската купа е пълна с български банкноти, към които добавяме и нашата лепта в левове.
Край храма кипи мащабно строителство на големи неколкоетажни сгради, обграждащи целия манастирски комплекс. От информационна табела научаваме, че така местните възстановяват университета на Климент.
Стръмна пътека ни отвежда до върха на хълма. Влизаме в Самуиловата крепост, която е с внушителни размери. Трудно забележима обозначителна линия отбелязва докъде е бил оригиналният градеж и къде започва съвременното доизграждане.
Изводът се набива в очи – надстоявано е мащабно. От руините е изградена цялостна крепост с кули и бойници. И то – от същите камъни като оригинала. Без да искаме си спомняме яростните дебати за дострояването с няколко сантиметра на руините пред ЦУМ, които и в новия си вид си остават руини, а не завършени сгради. Има какво да научим от македонците, както и от гърците, от италианците, от французите, за това как се възстановява исторически обект, така че да е повод за национална гордост, а и да привлича туристи.
На слизане от крепостта улицата преминава покрай древния амфитеатър. От там се връщаме към пристанището, откъдето започва търговската улица, чаршията.
По нея се редуват
традиционни и модерни заведения
и магазинчета. На всяка крачка се продават пържени, печени и варени вкусотии, а цените са като в България.
Вместо да се заседим на протяжно кафе под някоя сянка, отново сме в колата и тръгваме покрай езерото на югоизток. След двайсетина километра достигаме манастира, наречен на друг ученик на Кирил и Методий – „Св. Наум“. В малка църква е гробът на българския книжовник, а из манастирския комплекс наперено крачат… пауни. Непосредствено до манастира има малко езеро. Това всъщност са изворите на Охридското езеро. Дебитът достига до 10 куб. м в секунда. През тесен неколкометров проток талазите се вливат в Охридското езеро.
На връщане към града виждаме плажове на няколко места по крайбрежието. Е, все още водата студена – около 10 градуса и не става за къпане. Затова пък и сега е време за туризъм, защото за красотата на природата и за величието на старините, особено пък – свързани с българското минало, неподходящи сезони няма.
