Атентатът в черквата „Света Неделя”
Ако има от кого да се учат на масов кървав тероризъм, днешните извършители на атентати в Париж и Брюксел неизбежно биха взели като основен наръчник историята на най-зловещия терористичен акт не само в нашата, но и в цялата световна история – взривяването на 16 април 1925 г. на черквата „Света Неделя“ в центъра на София. Жертвите са близо 150, ранените надхвърлят 500. Но докато съвременните терористи имат някакво своеобразно достойнство, сами загивайки заедно с невинните жертви, българските комунисти просто палят фитила на адската машина, заложена под купола на храма и позорно бягат.
Кимон Георгиев – мишена на комунистите 
Оправданието на комунистическите историци за това зловещо дело дълги години беше, че са били подложени на репресии след преврата на 9 юни 1923 г. Истината е, че какъвто и да е бил този акт на смяна на властта, в никаква степен не е засегнал комунистическата партия, нарекла се така още през 1919 г., когато влиза в създадения в Москва Трети интернационал и става негово бойно „революционно“ поделение. Периодът 1919 – 1923 г. е пълен разцвет на комунистическото движение у нас. Клубове, вестници и списания, парламентарни борби, предимно с управляващите земеделци, полулегални въоръжени отряди в градовете, готови за всякакви „акции“. Тъй като „революционният плам“ е бил с насочено острие към „класовия враг“ – буржоазията, Стамболийски гледа благосклонно на тези
„революционни“ прояви
колкото и публично да се е заканвал пред съпартийците си, главно предизборно, че „ще натика комунистите в Бургаските блата“. Явно е разчитал на тях като съюзници при евентуално посегателство срещу властта му.
Именно тези „съюзници“ го предават на 9 юни 1923 г. Стоят „с пушка при нозе“ и ехидно наблюдават битката между „градската и селската буржоазия“. И новата власт не ги закача, докато те не яхват вълната на заповядания от Москва метеж, наричан дълги години „септемврийско въстание“, което дори било „първото антифашистко в света“. Каквито организаторите, такова и въстанието. Чиито „славни ръководители“, недочакали дори изхода от битката при Бойчиновци, „духват“ от „славния град Фердинанд“ и се приютяват при благосклонните към тях в този момент югославски власти. От Москва обаче преценяват, че „революционната обстановка“ не е потушена. И разпореждат тероризъм.
Към ЦК на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира
терористични „шесторки“
През декември 1924 г. Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на храма „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във Военната организация, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК на БКП. Дълги години след това вървеше версията, че „др. Марек“ докладва на Георги Димитров и на Васил Коларов за тези намерения, но те не ги одобряват. Така измиването на кървавите ръце оставаше за сметка на неколцина отдавна убити и обесени и на твърде странно загиналия над Брянск на 26 август 1944 г. Станке Димитров.
Вината се прехвърля само върху Военната комисия на ЦК на БКП, която пък е в пряка връзка със съветското Главно политическо управление (ГПУ) 
Съветското военно разузнаване
ги снабдява с пари и въоръжение. През Черно море от 1922 г. до януари 1925 г. съветските „разведчици“ прехвърлят 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират още други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2000 ръчни гранати. Нелегално изпратеният военен разузнавач Христофор Интович Салнынь („Осип“) инспектира бойните групи на БКП. За подпомагане ръководство на Военната организация на БКП организирала атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. от Съветския съюз в България е изпратен офицерът от „Разведупр“ на Червената армия, Михаил Малхазович Чхеидзе. Активирането на „революционната ситуация“ е възложено и на българина Иван Винаров, тогава съветски офицер, който след 9 септември 1944 г. ще оглави комунистическото външно разузнаване. Така се стига до
кървавото безумие
Петър Абаджиев и Асен Павлов, със съдействето на клисаря Задгорски, внасят на тавана на храма общо 25 кг експлозив. Трябва им жертва, на чието опело да взривят адската машина. Сред разглежданите варианти са директорът на полицията Владимир Начев и членът на ръководството на Военния съюз Кимон Георгиев. Същият Кимон, който след 19 години комунистите ще направят свой министър-председател. Най-лесен се оказва трети вариант. В 20 часа на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев е застрелян от Атанас Тодовичин пред черквата „Свети Седмочисле ници“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.
Опелото на генерала е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в черквата в 15 часа. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.
Когато службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения. Загиват 134 души, други умират по-късно от раните си. Ранените са около 500. Цар Борис Трети вижда ужаса, когато е пред черквата. Закъснява, защото е бил на опелото на свои служители, убити няколко дни по-рано при атентата срещу него в Арабаконак. В храма са всички членове на правителството, но никой от тях не е ранен сериозно.
Възмездието
Част от организаторите на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров успяват да избягат през Югославия в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират изплашеиня Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Разкрити са ръководителите на Военната организация на БКП. Коста Янков е убит заедно с Драгой Коджейков, в чиято къща се укрива. Минков се самоубива, преди да бъде заловен. И двамата са от категорията на „оскърбените офицери“, които Ньойският договор е изхвърлил от войската. Комунистическата партия им е обещавала бляскави пагони след „народната победа“. Иван Минков, брат на писателя Светослав Минков, е бил интелигентен човек, написал музиката на „Покойници“ по стиховете на Вазов „Новото гробище на Сливница“.
Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май 1925 г. в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укривал Иван Минков и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. Последните трима вече са убити при сблъсъци с полицията. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.
