Васил Дипчев се оженил за лека жена. Дето се обличала в мъжки дрехи, на кон се качвала, гола сабя размахвала. Пък и стара мома. Такива приказки плъзват из Панагюрище, когато кметът на града взема за своя съпруга момичето, с което дълго време си е кореспондирал, докато то е било в Москва. За кого ли е този присмех на панагюрци, понесли на плещите си славата на столица на Априлското въстание? Коя е тази „лека жена”, заради която съжаляват градоначалника си? Дали не е някоя от онези, дето са „нахлули” у нас със свободата – певачки или артистки, които по онова време консервативното българско мислене е слагало категорично под общия знаменател на „леките” жени? Но де ще намери Дипчев такава в Панагюрище? Не, не е такава. „Леката жена” се оказва тяхната съгражданка Райна Попгеоргиева Футекова, която само преди няколко години, в огнените дни на въстанието, са наричали Българската Княгиня.
При избухването на Априлското въстание има много ушити знамена. Някои от тях, като врачанското, така и остават неразвети и дочакват свободата в скривалищата. Другите, с които довчерашната рая е тръгнала на бой за свободата си, са ушити все от родолюбиви моми и невести. Но в деня на първата пушка са развети от момци, определени за знаменосци на въстаническите дружини. Само в Панагюрище, столицата на въстанието, се случва чудото. Знамето е понесено от Райна Попгеоргиева, главна учителка в девическото училище, която го шие по заповед на Бенковски. Пошеталият по света Гаврил Хлътев от Копривщица, превърнал се във Войводата на Априлското въстание, къде подочул, къде попрочел за Жана д'Арк и за други символи от френските революции и войни, бил категоричен – 20-годишната Райна ще се качи на коня с извадена сабя и
ще развее знамето на бунта
Казват, че от неговите нетърпящи възражение словатръгва и названието на Райна – Княгиня. С послание към бъдещето на свободата – щом развяващата знамето на бунта е княгиня, войводата, до когото тя язди, несъмнено ще е българският княз.
„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим.
Виковете „Ура!“ и „Да живее!“ нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“ Това е романтичната картина на онези паметни дни, описана от Райна Попгеоргиева, докато учи в Москва. Твърде красиво звучи, за да бъде напълно вярно. Но дори да е било така, едно е опиянението от глътката свобода, съвсем друго после, когато панагюрските консервативни нрави пак казват тежката си дума. А и цялата съдба на
Княгинята след освобождението говори по-скоро за незачитане и пренебрежително отношение към нея, отколкото за всенародна любов и почит.
Тя е родена на 18 януари през 1856 г. в Панагюрище. Става Княгиня едва 20-годишна. За няколко дни. След това е подложена на
жестоки изтезания и гаври
Дали пък и това, че Дипчев взема мома, която не е „честна“, не е изиграло роля за отношението на съгражданите му към женитбата. Драмата на Княгинята стига и до световната общественост чрез кореспондента на „Дейли Мейл“ Дженюариъс Алойзиас Макгахан. След намесата на руския консул в Пловдив и други европейски дипломати, едва спасилата живота си Райна е освободена. Геров я изпраща в Москва, където учи три години медицина и става първата дипломирана акушерка в България. Написва на руски своята „Автобиография“, която е преведена и издадена на български чак през 1934 г. – 17 години след смъртта на Райна. Пълно пренебрежение и забрава!
След завръщането си от Русия Княгинята не се намесва в обществения живот. Това тогава и не е било възможно, като се знае, че жените у нас, макар и едни от първите в света, добиват право да гласуват чак през 1937 г. Съпругът й Васил Дипчев обаче е все на видни позиции. Кмет на Панагюрище, по-късно – депутат в столицата. Това, както казвали хората, „му изяло главата“. В политическите боричкания попада в „Черната джамия“ и скоро след това, през 1898 г. умира от нанесените му побои. Райна остава
сама с шест деца
С Васил имат петима синове. Райна осиновява и едно момиченце. По това време в свободна България вече почти никой управник не се обръща назад към миналото и не се сеща за героите от Априлското въстание.
Революционният „годеник“ на Райна – Бенковски, е загинал още през 1876 г. Същата е съдбата и на Ботев, с чиято вдовица Венета Райна Дипчева споделя болките от новите времена. Макар че е първата дипломирана акушерка, Райна гази калта на селата около София – Орландовци и Малашевци, за да помага на родилки. Всичките й пораснали синове стават офицери. Княгинята споделяла, че някои искали друго да учат, но тя нямала средства да ги издържа. Преживяла тревогите по съдбата на чедата си по бойните полета, уморена от живота, огорчена и сломена Княгинята на Априлското въстание умира 61-годишна на 29 юли 1917 г.
Погребана е без шум и почести. Тръгва дори слухът, че в края на живота си е полудяла. Българскияг гений на завистта наистина няма предели. Но пък
комунистическият гений на злото
довършва зловещо рода на Княгинята. Най-големият й син Иван Дипчев, е роден през 1885 г. Завършва Военното училище, а след това и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Проявява се в боевете край Чаталджа. Има 5 ордена за храброст. Стига до генералски чин. След 9 септември 1944 г. като „царски генерал“ е изпратен в лагер. Но и това не стига. През 1954 г. е осъден на смърт в някакъв процес за събития от преди 20 години. Обвиняват го, че е преследвал разбойническата чета на анархиста Васил „Героя“ и Дочо Узунов, излезли след септемврийския метеж да се „борят“ неизвестно срещу какво. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Но и това не спасява генерала. Вместо в затвора, той е изпратен в специално открития през 1959 г. зловещ лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, където дните му свършват в неизвестност.
Вторият син Георги Дипчев е роден през 1889 г. Завършва Морското училище във Варна. През Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявява в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“. Тъй като се оттегля рано от армята, комунистическата власт поне не посяга на живота му.
Третият син Владимир е роден през 1891 г. И той става военен. Отличава се в атаката на Одринската крепост. Участва в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се като герой с 3 ордена за храброст.
След 9 септември 1944 г.
„изчезва безследно“ – един от хилядите, разстреляни без съд в зловещите нощи веднага след „народната победа“. Четвъртият син Петър умира пред очите на майка си. През 1907 г., едва 15-годишен, той неволно се прострелва с пистолета на един от своите братя.
Петият син Асен, е роден през 1894 г. По време на Първата световна война е ученик в гимназията, но я напуска и отива доброволец на фронта. Проявява героизъм в атаката на крепостта Тутракан през септември 1916 г. Редник Асен Дипчев е един от първите българи, които влизат в тази тогава румънска крепост, пеейки химна „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. Завършва ускорено Военното училище. Пак е на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле. След войната влиза във Военния съюз. След 9 септември 1944 г. е подложен на жестоки репресии с обвинението, че бил действал в преврата на 9 юни 1923 г. и дори, заедно с капитан Харлаков, участвал в убийството на Стамболийски. Почти не излиза от лагерите до 1964 г., когато умира в Бургас.
