Колко пъти съм казвал, че тайната квартира затова е тайна, за да не я знаят други хора, освен апостолите. Каква е тази просякиня, дето виси на портата? Кого дири и защо? Никакъв син няма тя тука, махнете тази луда жена, да не провалим делото! Така всепризнатият вече водач на подготвяното в Панагюрище въстание Георги Бенковски пропъжда, по разкази на свидетели от онова време, собствената си майка.
Вдовицата, която не знаела нищо за съдбата на сина си дълги години, подочула в Копривщица, че по тези краища се е появил левент бунтовник, дето много приличал на нейния Гаврил. И тя „навалила“ планинските друмища от родната Копривщица до Панагюрище, да види вярна ли е хорската приказка. Изпроводили я с думите, че никакъв Гаврил от Копривщица там нямало.
Безсърдечно, биха казали днес мнозина. Но тогава времената са били други. И по-сурови, и по-драматични. Едно, че някогашният копривщенски момък Гаврил Груев Хлътев вече е прероден във войводата Георги Бенковски и за него на първо място е отечеството. И друго, малко нашенско – той се появява сред панагюрци като Бенковски, загадъчния бунтовник, дето не се знае откъде идва, дето е ходил Цариград да пали и сега с тях
въстание да вдига
Ако го разберат, че е Гаврилчо от Копривщица, може и обаянието му на загадъчен войвода, пак чисто по нашенски, бързо да изтлее. Същият синдром тресе след освобождението друг виден българин и апостол от Априлското въстание – Стефан Стамболов. Когато през 1886 г., след преврата на офицерите-русофили и абдикацията на княз Александър Батенберг настъпва държавна криза поради липса на владетел, неколцина запалени привърженици на Стамболов му предлагат да бъде обявен за княз. Още повече че титлата я има – бил осиновен от първия губернатор на Източна Румелия княз Алеко Богориди. Изкушаващо, но Стамболов проявява разум и отказва с думите – че нали на втория ден ще рекат нашенците – защо Стефанаки от Търново ще е княз, а не аз и ще ме заколят.
Така роденият на 21 септември 1943 г. в Копривщица Гаврил Груев Хлътев остава за съзаклятниците на Априлското въстание завинаги войводата Георги Бенковски. От апостолите само Стефан Стамболов и Стоян Заимов знаят
истинската му биография
но те са далече – чак из Търново и Враца. Фамилията Бенковски е полска. Тя е на преследван от руските власти поляк, заточен чак на остров Сахалин, откъдето успял да избяга. Съдбата пресича пътя му с тръгналите да палят Цариград през 1875 г. Стоян Заимов и Гаврил Хлътев, който все още не е сред основните деятели на революционното движение. След като се спасява от преследването на руската императорска Охранка, полякът Антон Бенковски получава френска закрила и паспорт. Именно този документ той продава на Гаврил Хлътев за пет турски лири. Антон обаче звучи твърде „попско“ на бунтовният Хлътев и той се самокръщава Георги – воин и победител. Така Георги Бенковски повежда Априлското въстание и остава завинаги в историята.
От малък съдбата му е многолика. Останал едва петгодишен сирак, не учи много и сменя няколко занаята, докато хване пътищата през Цариград до пазарите на Анадола. Говори се, че въртял добра, макар и невинаги честна търговия, печелел много, но и много обичал „да живее“, така че не завъртял богатство. Говорел свободно турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Не са много ясни пътищата, по които Гаврил Хлътев се озовава в Румъния сред революционната емиграция точно в навечерието на Старозагорското и Априлското въстание. Когато подпалването на Цариград не се получава, той вече е при Гюргевския комитет, но все още не е един от лидерите. Голямото му желание
да срази тирана“
а и проявената на практика решимост да пали столицата на султана, му определят все пак място в подготовката на въстанието, макар и като помощник на Панайот Волов, главен апостол на Четвърти революционен окръг. Когато делото на шеталия по тези места Левски бързо е съживено от създадените от Волов тайни революционни комитети, идва решителният миг на вихрения Бенковски. Свършил своето, „шуменският даскал“, както подхвърлял зад гърба му Бенковски, тихо се оттеглил от водаческото място. И там се извисил Бенковски. С гръмко слово. С извадена сабя. С нетърпящ възражения тон. С крайни мерки дори. Без които нито една революция не е възможна.
Когато на 20 април 1876 г. от Копривщица пристига куриерът с Кървавото писмо на Каблешков, Бенковски е в стихията си. Размахва сабя и повежда след себе си качената на кон знаменоска Райна Попгеоргиева, наречена Българската княгиня. Е, щом тя е княгиня, какъв да е тогава този левент с мустачките, с орловото перо на калпака и с искрящата сабя, освен
българският княз
Бенковски оставя отбраната на Панагюрище на хилядика Павел Бобеков, а сам, начело на Хвърковатата чета, понася огъня на въстанието из околните краища. Ходил по света, нещо чул, нещо прочел, той за първи път от пет века въвежда, макар и за няколкото дни на въстанието, -държавни ритуали. Издига пряпорец над къщата, където е щабът на въстаниците. Когато самият той не е там, знамето се спуска. Смайва чужденците, работещи по Баронхиршовата железница, като разговаря с тях на родните им езици. И те го посрещат като новия български княз. А някои са така впечатлени, че се присъединяват към Хвърковата чета. Така тя става интернационална, защото в нея вече има шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан Далматинеца, е последният байрактар.
Бенковски знае, че въстанието е обречено. За това говорят и неговите думи за петвековния ръждясал български нож, забит
право в сърцето
на султана
Градът е опожарен. Бенковски, също като Стамболов и Стоян Заимов, отправя поглед за спасение на север, към Румъния. Единствен Ботев от всички герои на Априлското въстание не бяга от погрома към Гюргево, а точно обратното – преминава Дунава именно, за да отиде в пожарищата и пламъците на смазаното вече въстание. С ясната мисъл, че нито ще освободи България, нито ще победи тирана. Но самото превземане на „Радецки“ вече е символ, който отеква в цяла Европа далече преди кореспонденциите на Макгахан от Батак.
Бенковски успява да премине Балкана и да стигне до Рибарица. Но тук, както много други борци, го застига поредното българско предателство. На мостчето в местността Костина е устроена засада. От турските куршуми като по чудо се спасява само Захарий Стоянов, за да опише после възторга, героизма, драмата и трагедията на Априлското въстание. И да разкаже за отрязаната при Костина и разнасяна на кол глава на войводата Георги Бенковски.
Преди 140 години хиляди българи – занаятчии, даскали, търговци, орачи, копачи, сеячи, свещеници, дори чорбаджии вдигнаха „ръждясалия петстотингодишен български нож” и го забиха право в сърцето на тирана. На 20 април 1876 г. започна епопеята, в която с кръвта си те извикаха „Свобода”! Колкото и да се мъчеше да отвърне поглед, „просветена Европа” вече нямаше изход в мълчанието. Русия нямаше вече как да премълчава. И както пише Дядо Вазов, историята роди Тосун бей, но тя роди и Александър Втори! Петербургският император не можеше повече да си измива ръцете с конференции и хартиени договорености. Пътят към войната и към свободата беше написан с кръвта на хиляди саможертвени българи. Поклон пред тях!
