Кървавото писмо

По книгата „Априлското въстание“ – 1926 г. на Недко Д. Каблешков от Копривщица

„Братя,
Вчера пристигна в селото Неджип ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, където нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани и юнаците се целуват един други по улицата…! Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…“
Копривщица, 20 април, 1876 г.
Т. Каблешков

Така, подписвайки писмото с кръвта на убития турчин, Каблешков дава ход на най-великото събитие в българската история, което продължава да ни удивлява и до днес с вулканичния дух на неговите сътворители, на тяхната кристална вяра в правотата и светостта на народната работа и непреклонната им решителност. Недко Каблешков произхожда от прочутия Каблешков род и е братовчед на видния апостол на свободата Тодор Каблешков.
Писмото се намира в Хвърковата чета след смъртта на Бенковски, заедно с пълномощното от Оборишкото събрание и други документи. 
И днес възстановките на Априлското въстание в Копривщица са голям празник за жителите и гостите на града. Участието в тях е чест и никой не иска да си го отстъпва. Самите участници са преки наследници на някогашните поборници. Тази година възстановката на въстанието ще бъде на 1 май, от 10 часа, на площад „20 април“. 
 

Кървавото писмо на Каблешков в Панагюрище го прочита на висок глас Бенковски, защото ръцете на Волов треперят, а пък езикът на Икономов се преплита, когато произнася думите „Мили братя“. 
Когато пише за Бенковски, Недко Каблешков ползва разказа на Захари Стоянов, защото по време на въстанието той е невръстно дете, което заедно с другите деца научава за повдигането на въстанието в училище, от влезлия в класната стая учител. Но за това след малко. 
За Бенковски Захари пише, че когато Хвърковата чета влиза в Белово, тя е на върха на славата си.  В Белово има не само българи, но и гърци и други европейци, и отвсякъде се чуват поздрави на различни езици – „Да живей“, „Живио“, „Вива, „Ура“. Юначните конници сучат мустаци, певците напъват гърла да привлекат повече внимание върху себе си, някои четници разиграват конете, но в крайна сметка Захари отбелязва, че всички погледи са приковани в Бенковски. Той е 
„Голямото светило“ 
И към него са „най-устремителните и любопитни погледи“, „към него се извиват много нежни вратове“, да го огледат от петите до главата. Датата е 27 април, последният ден „от нашето царуване“, както пише Захари.
Но да се върнем на 20 април в Копривщица, за която Недко Каблешков казва, че там никога не е имало пълно робство, на каквото за жалост са били подложени други български градове и села. Никога не е прекъсвана нишката на традицията на славното минало и 
българската писменост 
не е заменяна с гръцка. Винаги копривщенецът е писал, чел и въздигал молитви към Бога само на своя майчин език. Копривщенецът винаги е бил носител на култура, просвета и добродетел. 
„Идете в Рилския, Бачковския, Светогорския, Троянския и в който щете друг манастир – пише Каблешков – и ще намерите доказателства за голямата пожертвователност на копривщенеца, както и следи за неговото благородно произхождение“.
Той обяснява още, че 
благотворител-ните еснафски дружества 
създадени в Копривщица, датират от далечни епохи и са оставили свидетелства за „чудна обществена и благотворителна дейност“. От 1810 г. в Копривщица има добре уредено общинско училище. 
В това училище учи Недко Каблешков, когато през 1876 г., на 20 април, вторник, сутринта в  града започват да бият камбаните, звънкалата и клепалата, и гръмва първата пушка. Въстанието е прогласено. 
Учителите ги няма. Децата се занимават сами в класните стаи. Недко казва, че ако си сложиш ухото на вратата отвъну ще чуеш отвътре тихо бръмчене като от пчелен кошер. Изведнъж децата чуват камбаните и трясъка на пушките. „Изплашихме се много“, пише той. В класната стая внезапно влиза 
учителят във въстанически дрехи
– Това е знак, че въставаме срещу тираните, угнетители народни и ще се бием за свободата – казва учителят.
Каблешков пояснява, че децата учат българска история и знаят, че българите са роби на турците. Затова повече обяснения от учителя не са им потребни. От невинните детски уста излиза и първият поздрав към въстанието с едно гръмогласно „Да живее България“. После започват да хвърлят и тъпчат фесовете. Изскачат навън „като птички от клетка“ и се разтичват по улиците, за да видят, да чуят и да узнаят всичко. 
Улиците са пълни 
с въстаници, които се поздравяват с „честита свобода“, „честито царство“, „на многая лета“, прегръщат се, целуват се, гърмят с пушките. 
Малкият Недко попада на мъртвия турчин  и това е първият убит човек, който вижда в живота си. Обзема го ужас, като си помисля такива ли неща хората ще гледат от този ден нататък. 
Среща Неджип ага и заптиите, които са дошли да изловят въстаниците. Те яздят хубави коне, държат саби в ръцете си, но препускат ужасени, макар че никой не стреля по тях. Въстаниците в това време пълнят своите „кремъклийки и евзалии“ пушки, които са изпразнили преди това в 
залпова стрелба 
„А пълненето на тия пушки е сложна работа“, отбелязва Недко. 
Той вижда и как бързите куриери отнасят писмата за Панагюрище, Ст. Н. Село, Стрелча, Душанци и др., с които съгласно решението от Оборище се канят да въстанат и те. Чува че писмата са писани с кръвта на убития турчин и се пита възможно ли е такова нещо. 
Прави му впечатление още и запечатването на кръчмите. Издадена е заповед, с която се забранява, под страх от смъртно наказание, пиенето на вино и ракия. 
Вечерта на пазара е сред събраните въстаници. Те са обути с цървули, облечени, но не всички, с униформи, с високи калпаци и лъвчета на тях. 
Въоръжени 
са с пушки 
дълги шишанета, кремъклии, евзалии, чифтета, с ятагани, брадви, коси, големи тояги и др. Пазарът е пълен с въоръжени хора. Те се подреждат. Образуват отделни части под ръководството на стотници и десетници. Подават им някаква команда и четите една след друга заминават да вардят пътищата и проходите. Песните, поздравленията и виковете нямат край. Въодушевлението е голямо. 
Тук Недко си спомня, че в неговите детски очи това е страшна, непобедима войска. Най-силно го поразяват привързаните на дълги тояги коси. „Кой турчин ще може да се доближи до тия остри коси, без да му отхвръкне главата като на врабче“ – мисли си той. „А пък дългите и тънки арнаутски пушки – какво ли чудо са те?“. 
„И радост, радост голяма пълнеше моето сърце, като си въображавах как в скоро време изново ще треперят Цариградските стени от тая могъща армия, както са треперяли пред войските на Крума и Симеона“ – минава през ума на деветгодишното момче.
Сутринта на 21 април народът се стича в центъра на Копривщица. И свещениците и хората са облечени в най-празничните си одежди. Над множеството се извисяват кръстовете и хоругвите. Развява се гордо народното знаме на въстанието. От зелена коприна с надписите „С нами Бог“ и „Свобода или смърт“. Извършва се водосвет. Тържествено се освещава знамето. Въстаниците един след друг го целуват. Всички изпитват нов възторг  и нова радост.