На 4 май близо сто почитатели на нашия колега поет Лъчезар Лозанов изпълниха Литературен клуб „Перото“ (НДК) за премиерата на новата му стихосбирка „Стъклария“.
Актьорът Веселин Ранков в типичния си и познат на аудиторията стил прочете двадесетина стихотворения от книгата, която е дело на издателство „Пергамент“. Изданието е резултат от спечелен конкурс на Министерството на културата.
За книгата говори подробно доц. д-р Йордан Ефтимов. Според него ако, четейки, човек не схване изключителната подредба и ирония, редувани от фина сетивност и анализ на психичното състояние, най-малкото ще усети, че книгата е описание на един безкраен процес на трансформиране. Нещата се преливат, текат няколко потока, на ниво образност стихотворенията не са построени в един образен кръг. При Лъчезар се достига до сложност – съчетаване на несъчетаеми образни редове. Тук не става дума само за метафори, свързани с някаква физика, той задължително минава към биология, химия и други науки…“
Доц. Ефтимов навлезе в дебрите на структурирането и научната логика, връзките им с метафориката в образа на стъклото, и приложението метода на джазирането. Лозанов е визионер, максималист в поезията“ – обобщи Ефтимов. За автора и неговия специфичен поетичен глас говориха още издателят Георги Милев и поетът Бойко Ламбовски. Музикалните антракти бяха дело на триото Смиляна Лозанова и Юлиян Стоянов (цигулки) и Борис Радилов (виолончело).
Ето и краткия анализ, който направи Бойко Ламбовски пред аудиторията в „Перото”:
Ще се постарая да бъда прозрачен като стъкло и лаконичен. Харесвам новата му книга „Стъклария“. Тя е още един плод на настойчивият концептуализъм на своя автор. Той държи да има мисъл и архитектура в книгите си. Йордан Ефтимов обърна внимание върху основния материал, около който се е фиксирало авторовото внимание – стъклото. В българската поезия цели поколения от поети си избират елемент – особено беше популярен огънят преди 30-40 години. Много поети в заглавия, вътре се заиграваха с този елемент. Въздухът също беше подобен образ-метафора. Не познавам някой, който с присъщия на Лъчезар концептуализъм също да се е фиксирал в метафоричен план върху стъклото – и това звучи прекрасно в книгата. Стъклото, първо е прозрачно най-често, второ – изключително крехък материал, много чуплив. Трето – опасен материал, то реже, прави рани. Самата книга е построена като витраж на копнежа. Това е книга за любовта, за живота, които са така уязвими и така режещи понятия, както е стъклото. И виждаме един Лозанов, който не ни е съвсем познат от неговите предишни, често бунтовни предназначения – с прояви да предизвикват дори скандал в литературната публика. Прави впечатление, че тук рядко се среща лексика от копролативен характер, с каквато кръгът на Васил Прасков и Лозанов – „Рамбо 13“ се отличаваше. Това е зряла книга в това отношение – желание за прозрение. Често го постига. В нашата нова литература не бих наблегнал за сложността, за която основно говори Йордан Ефтимов, а върху нейната изключителна комуникативност. Това е книга преди всичко за любовта, в същото време там няма да намерите, почти липсват преки страстни излияния. Всичко това е прецедено през достатъчна философичност и ни загатва за природата на изкуството, а тя навярно е свързана с невъзможността за установяването на човешкия идеал в неговата пълнота тук и сега. Невъзможността да постигнеш хармония между желание и реализация. Ако беше възможна тази хармония никой нямаше да си дава зор да създава и съзидава произведения на изкуството. И подобно на стъклото, както вече стана дума, има ликиден характер, това е установено. За мое учудване някъде видях скоро, че тези стари витражи, стъклата, които са вече на 5-6 века по църкви и катедрали – се получава следниятт ефект: горе изтънява стъклото, а долу се удебелява. Защото все пак то е течност, която е застинала. И в течение на столетия, отгоре надолу се стича. При нас стъклата се чупят по-често, затова не можем да видим този ефект.
Този витраж, за който говоря, и който ние тук виждаме достатъчно красиво осъществен от поета Лозанов, за мен е убедителен и пряк опит да се внуши помирение на автора с абсолютната невъзможност за постигане на копнежа в реалния свят и в същото време една утеха, че ето – аз съм верен на него и съм успял да се възползвам от уменията, които са ми дадени от Господ, от моите усилия да ви оставя знак, един красив витраж за всичко това в тази малка книжка. Затова смятам тази книжка за сполучлива, за добра и успешна. Самият автор дано продължи в тази посока, тя е белег за зряло и достатъчно майсторско перо, каквото той според мен притежава.
