Жалба по несбъднатия комунизъм
Знаем, че никакъв залп от крайцера „Аврора“ не е имало на 25 октомври 1917 г., както ни разказваха, че е започнала „Великата октомврийска социалистическа революция“, която, кой знае защо, чествахме на 7 ноември. Тогава император Николай Втори отдавна е слязъл от престола и няма защо „да се превзема Зимния дворец“. Но идеологемата беше натрапвана, за да звучи метежът по-романтично. И да могат безброй „творци“ да изкарват дълги години тлъсти хонорари, възпявайки „залпа на Аврора“.
Мислех, че всичко това отдавна е в историята, още повече, че идната година става век от това злощастно за света събитие. Но точно като „залп на Аврора“ прозвуча донесеното в редакцията лично от автора му становище по повод на публикуваната в бр. 17 на вестника страница „Откраднатите песни“. В нея разказваме как нагло са извършвани интелектуални кражби след 9 септември 1944 г. Текстът на марша „Идем, идем сган проклета“, написан от поета Кирил Христов през 1912 г. преди началото на Балканската война, през 1946 г. е изхвърлен и заменен с „Партизан за бой се стяга“. Авторът на музиката Добри Христов е починал през 1941 г., а Кирил Христов – през 1944 г. Едва ли някой е искал съгласие от наследниците им за такава промяна. Авторът на изложението Атанас Иванов, подписал се като „доктор по изкуствознание“ не оспорва безспорните факти, но твърди, че това е напълно правилно. Даваме му думата, без да публикуваме цялото изложение, донесено в редакцията на пишеща машина. Само от уважение към правото на мнение на всеки преписвам част от него. Озаглавено е „Право на отговор“, в стила на вестникарската практика у нас от 60-те години на миналия век.
„Първото нещо, което се набива у съзнанието на читателя, е силното идеологизиране на материала. Говори се за
„комунистическо творчество“
при условие, че комунизъм в България не е имало изобщо. През периода 1944-1989 г. България строеше социализъм, и то доста успешно. Разглеждайки този период, сериозните изследователи го наричат социалистически. Понятието „комунистически“ го взаимстваха от Запада някои наши „агитатори“ със съмнителна репутация, таящи в себе си необяснима злоба срещу безспорно по-прогресивния социалистически строй.“
Все пак, за да премине по същество, докторът по изкуствознание пише: „Третото нещо, на което трябва да се спрем, са причините за промяната на текста на песен. Хубавата мелодия е по-устойчива от текста под нея, поради което често текстът търпи промяна, на научен език – престрояване. Това става обикновено по две причини. Едната е, когато текстът загуби своята актуалност, а другата – когато се създаде по-добър тест.“ По този „научен“ начин Атанас Иванов обяснява чистите
интелектуални кражби
след 9 септември 1944 г. Той не споменава никъде в изложението си за ограбения Цветан Радославов и неговата „Мила родино“, за което също писахме в бр. 17. Снизходително признава на поручик Константин Георгиев един куплет от „Велик е нашият войник“, но подчертава, че „за съжаление следващите куплети не са така силни и носят повествователен характер“. Целият автентичен текст на марша също публикувахме, за да се види, че в него няма никакви Драва и Мур, пък и откъде биха се взели те през 1916 г. Ето го и най-сериозния аргумент на доктора по изкуствознание Атанас Иванов за интелектуалните кражби: „През периода 1944-1989 г. Българската армия имаше за задача да брани социалистическото ни отечество. Клетва сме давали за това. За съжаление някои хора погазиха тази клетва. Промениха се приоритетите и текстовете на някои от най-хубавите мелодии изгубиха актуалност, поради което стана наложителна промяната им. С цел актуализирането им за известно време
песните бяха спрени от употреба
но след това бяха пуснати(!!!) отново. Задачата беше поставена на поета Крум Пенев. Като опитен поет, актуализирайки текстове, Крум Пенев ги направи по-добри. Това важи за „Велик е нашият войник“, „Бдинци“ и др. Създаде се Централно армейско репертоарно бюро, което стимулираше създаването на много нови песни с висока художествена стойност. За целта бяха ангажирани над 50 изтъкнати поети, както и редица композитори. Следствие на предателството на Горбачов и Елцин, през 1989 г. приоритетите се смениха. България тръгна по пътя на капитализма. Но тъй като „капитализъм“ беше станала мръсна дума, я замениха с „демокрация“.
Край на цитатите! Пуста жалба по несбъднатия комунизъм! Или по удобното „интелектуално“ живуркане „под крилото на партията“!
Истината!
При посочените извадки от изложението на доктора по изкуствознание Атанас Иванов сякаш е безсмислено да се влиза в каквито и да било прения с него.
Но все пак трябва да се кажат някои неща, защото се търси начин за оправдаване на престъплението интелектуална кражба. Добър опит за мимикрия е, че у нас комунизъм не е имало. Не може и да има, защото такова нещо като комунизъм не съществува. Но имаше Българска комунистическа партия, чиято ръководна роля дори беше записана в живковската конституция от 1971 г. Авторът на изложението е човек на достойна възраст, за да помни, че у нас всичко беше „комунистическо“. Всеки на 14-годишна възраст беше натикван в Димитровски комунистически младежки съюз. Бригадите бяха „за комунистически труд“. А в художественото творчество беше грях да не се спазва „партийната линия“. На коя партия – на БКП. Нямало комунизъм в България, но Иванов беше любезен да ме уведоми, че ми предоставя втория екземпляр от изложението си. Първият щял да даде на комунистическия печат – вестниците „Искра“ и „Комунистическо дело“.
По същество Атанас Иванов не отрича фактите на
буквално заличаване на песни
грубата подмяна на патриотични текстове с чисто комунистически идеологеми. Нека бъдем честни. След 9 септември 1944 г. почти всички родолюбиви български писатели са обявени, ако не за „фашисти“, поне за „великобългарски шовинисти“.
Не е подминат дори Иван Вазов, забранен за изучаване в читанките за определен период. Шести състав на „народния съд“ се разправя безогледно с всеки, написал дори ред за радостта от Обединението на България през 1941 г. Димитър Талев е изпратен в лагера „Куциян“, а след това въдворен в Луковит, ту като македонист, ту като „великобългарски шовинист“, защото не рачил да се пише „македонец“ при комунистическите безумия в Пиринско. „Шуми Марица“ е забранена, защото била царски химн. Не е пощаден и Стоян Михайловски и в неговия „Химн на Кирил и Методий“ строфата „И Бог ще те благослови“ е зачеркната. Атанас Иванов съвсем убедено ми обясни, че „такива са били времената“. Изключително удобно!
Много удобно е и обяснението за „изхабените“ текстове. Дали са „изхабени“, или са неудобни на новите властници-интернационалисти е друг въпрос. Не се споменава нищо за авторски права. Спрели песните „от употреба“, после благоволили да ги „пуснат“, но вече с друго текстово съдържание! Как така ще вземеш една песен, която е създадена като
единно цяло от текст и музика
и ще си направиш от нея „нова“? Май е било по-лесно, вместо да създадеш сам силно произведение, а не пороищата от оратории, кантати и всякакви други партийни творения. „Изхвърлянето“ на Кирил Христов твърде прилича на буквалното изхвърляне на „буржоазните гадове“ от апартаментите, къщите и вилите им, за да се настанят там „борците за народна свобода“. Какъвто е случаят с убития интелектуалец Райко Алексиев. Намерена е и удобна юридическа форма – всяка присъда на „народния съд“ е съпроводена задължително с „пълна конфискация на цялото имущество“.
Какво забележително са създали онези над 50 изтъкнати поети и много композитори, привлечени от Главното политическо управление на Народната армия, не знам. В казармата задължително се пееха някакви „Изправи се гора от стомана“ „Танкистите пеят, ликуват“, „Балистичната ракета стреля право в целта“, с които си правехме неудобни за публикуване майтапи. Преобладаваха съветските маршове. Върхът беше „Маршът на обединените армии“ – за Варшавския договор. Как ли би реагирал докторът по изкуствознание Атанас Иванов и неговите съмишленици, ако днес върху неговата мелодия „надстроим“ натовски текст?
