В литературния сборник „Одрин – Чаталджа“ срещаме и писателя Трифон Кунев, ярка личност, непреклонен бунтар и както казва един негов приятел от онова време: „Приличаше на човек, който или е излязъл, или отива в затвора“. И преди, и след 1944 г. той е „трън в очите на властта“ и по тази причина „и преди, и след“ лежи няколко пъти в затвора. С него се разправят и физически, а той се опитва да спасява писатели от Народния съд. Дечко Узунов му е нарисувал един разкошен портрет.
Трифон Кунев е роден през 1880 г. в с. Ъглен, Луковитско. Има шестима братя, всичките висшисти. Завършва Априловската гимназия в Габрово и става учител. През 1908 г. завършва право в Софийския университет и започва да работи като журналист и редактор във в. „Българска независимост“.
По време на Балканската война служи като офицер в 3-а Македоно-Одринска бригада и 4-а рота на 12-а Лозенградска дружина на Македоно-Одринското опълчение. Участва и в Междусъюзническата война в Юнашкия легион.
Бил е в редакционния екип на в. „Воля“ заедно със Симеон Радев. Арестуван е след атентата в църквата „Света неделя“. През 1944 –1945 г. е председател на Съюза на българските писатели.
От 1945 до 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“ и на в. „Народно земеделско знаме“ на БЗНС – Никола Петков. В земеделския вестник той води прочутата си поредица
„Ситни, дребни като камилчета“
Три пъти е избиран за депутат. През 1946 г. стои в ареста 140 дни, защото е разгневил Георги Димитров с една публикация. Това е, преди да го изберат за депутат в 6-то ВНС. След като излиза от ареста, пише отворено писмо до избирателите си, в което казва: „Оставам все такъв, какъвто ме знаете – до фанатизъм
предан на българския народ
в неговия бит, в неговата същност, в неговата вечност, в неговия свещен език, в неговата самобитност, в неговата борба за вечна свобода и независимост, в неговата вяра в доброто, човещината и християнските добродетели, в неговото презрение към всяка диктатура – дясна или лява, в неговия стремеж към прогреса и в неговата воля да бъде свободен член на културната общност на народите“.
На 31 октомври 1912 г. Македоно-Одринското опълчение получи знамето си от царицата – започва разказа си Трифон Кунев в сборника. Става дума за царица Елеонора, която народът нарича „коронованият ангел на България“. Първа и втора бригада от опълчението вече са заминали за района на военните действия. Балканската война е започнала. Организирано набързо, Опълчението отива към бойните полета почти без офицери, едва облечено, без обози, което значи без достатъчно осигурен тил. Опълчението обаче е въоръжено с богати запаси от ентусиазъм и
всепобедно желание
да се хвърли в чаканата с векове борба за свободата на поробената татковина.
Трета бригада от Опълчението, в която влизат 9-а Велешка, 10-а Прилепска, 11-а Серска и 12-а Лозенградска дружина, тръгва от София на 23 октомври. Понеже железниците са заети да превозват военни материали, опълченците отиват до Саранбей пеша. Заповядано е от Саранбей дружините да се натоварят на трена, за да идат до Търново-Сеймен, където ще получат пушки и патрони. От Търново-Сеймен трета бригада на подполковник Александър Протогеров получава маршрута Хасково – Кърджали, където влиза като ядро в състава на Кърджалийския отряд, командван от началника на Опълчението генерал Никола Генев. Този отряд след няколко дневни сражения при Мъстанлъ и Узун-Химитлер, освобождава Гюмюрджина, преследва армията на Явер паша и я пленява на 15 ноември при с. Мерхамлъ…
Подполковник Протогеров избира от дружините на бригадата шейсет души, повечето от които са
стари опълченци 
с много ордени по гърдите си и ги поставя под разпореждането на командира на 12-а Лозенградска дружина подпоручик Кунев и с първия влак ги изпраща за Пловдив.
Определено е на другия ден да стане приемането на знамето.
В 2 часа след обед почетната полурота от старите опълченци от Македоно-Одринското опълчение е построена на перона на гарата в Пловдив. Един аналой (маса за богослужение) очаква да бъде произнесено молебствие при предаването на знамето. Музиката е строена на десния фланг на полуротата. Тук са и генерал Генев и подполковник Протогеров.
Очакват царицата.
Точно в три часа царица Елеонора пристига. Една команда „мирно“ смразява всички. Командващият почетната полурота посреща царицата с рапорт, след което тя прави преглед и поздравява хората, „които отиват да мрат“ – пише авторът. После царицата се връща до аналоя, където Пловдивският митрополит освещава знамето, което е развито и свети със златните си ресни на слънцето.
„Настана една тържествена минута“ – спомня си Трифон Кунев.
Царицата взема знамето
Генерал Генев целува знамето и го подава на подполковник Протогеров. Капитан С. Атанасов, който след това става командир на 5-а Одринска дружина, поема свещеното знаме и придружен от двама асистенти офицери го носи към строя на полуротата. Прозвучава команда да бъде отдадена чест на знамето. Музиката свири тържествено.
Един висок мургав опълченец от 11-а Серска дружина, определен за знаменосец на Опълчението, с твърди стъпки отива и поема знамето. На очите му се виждат сълзи, които капят върху старите медали по гърдите му…
Сърцата играят. Присъстващите настръхват от величието на историческия час – отбелязва авторът.
Така Опълчението получава от царицата знамето, върху което „сияят образите на светите братя Кирил и Методи“. То остава винаги високо издигнато и устремено да достигне славата на старото Самарско знаме.
