Турските военни добиват отново кураж да заемат позиция по политиката на Ердоган
Тези му реакции показват представите му за властта, за дипломацията, за международните отношения, дори и за характера на Европа. В някакъв смисъл Ердоган сякаш не разбира принципите и механизмите на демокрацията. Затова германското решение за признаване на арменския геноцид го провокира да реагира спонтанно и непредпазливо по отношение на решение на избран от друга нация висш политически и законодателен орган.
Ердоган си представя германския канцлер като фигура с авторитарна власт над съпартийците си. Но Меркел не е авторитарен бос и не е канцлер на тоталитарна Германия… И
дори и между тях да е имало някакъв разговор
той вероятно е бил по-скоро дипломатичен. Вземане на решение в демократична страна и в международна среда има своите процедури и технологии. Затова би могло да се разтълкуват сегашните реакции на турския президент като симптоматични за възгледите му за властта.
През януари т.г. Ердоган спомена, че за него модел за ефективна президентска държава е била Германия по времето на Хитлер. Странно е, че подобно говорене остава несанкционирано от европейските институции. Ердоган каза, че се учудва как след подобно решение на Бундестага за признаване на арменския геноцид германските лидери ще могат да го гледат в лицето. Явно им вменява някакво виновно и гузно поведение.
Признаването на арменския геноцид е постоянен проблем на външната политика на Турция, независимо каква партия е била на власт. Има
солидарност
на турския политически елит
че арменският геноцид не се е случил и не са избити 1,5 млн. арменци. Просто в рамките на войната общият брой на жертвите не надхвърлял 300 хил. души, дадени и от страна на арменци, но и на турци. Ердоган е изразител на една традиционна споделена позиция и на турския елит, и на турската общественост. Почти сходно реагираха и турските медии за това, че става дума за подмяна на историческата истина за този период от Османската държава, че геноцид всъщност не е имало и че това е своеобразен шантаж срещу Турция.
Но в Ердогановата позиция има нещо повече от обичайната позиция на турските политици по арменския въпрос. Той си позволи да контраатакува Германия, че не може точно тя да обвинява Турция в геноцид над арменците, когато тя самата е осъществила такъв геноцид на над 6 млн. евреи в близкото си минало. В реториката на Ердоган разликите мужду фашизъм и демокрация са размити в национално германското. Има колективна историческа вина на германците изобщо и те не трябва да я забравят. Т.е. те нямат политическа и морална легитимност да се занимават с турския геноцид над арменците.
От какво се страхуват президентът Ердоган и сегашния управляващ елит в Турция? Все пак германската декларация на признаване на арменски геноцид не е първата в света, преди нея има и признания на други държави, включително и на Франция. Страхът идва от възможността този акт на Германия
да отключи ефекта на доминото
и други по-малки държави да се окуражат да го последват. Затова очаквам и управляващите, и самият Ердоган да продължат да произвеждат обилна антигерманска реторика, за да блокират подобен ефект.
Интересно е да предположим дали Германия с този политически и морален акт не начева т. нар. „реал-политик“ във външната си политика, политика, основана на факти, принципи и ценности, а не на премълчаване и на т.нар. външно-политическа коректност. Дали съвременните германски политици нямат вече нагласата страната им да се позиционира в международния свят именно през идеята за политика, основана на факти, на истина и морал?
Въпреки всичко, най-вероятно е Турция да не направи практическа промяна в позицията си спрямо Германия и ЕС. Анкара няма да скъса отношенията си с Берлин или да ги промени по драстичен начин.
Турската икономика и обществен живот са много зависими от Германия. Да не забравяме, че над 3 млн. турци живеят там. Дори пропорционално погледнато, днес Анкара е най-зависима от Германия – повече, отколкото от САЩ, от Русия или от страните от Азия. Затова не е реалистично турската страна да посмее да разруши двустранните си отношения с Германия, нито тези с ЕС. Впрочем, Ердоган в първите си реакции спомена, че германското признаване на геноцида няма да окаже влияние върху споразумението с ЕС за бежанците.
Но е възможно, Анкара да се възползва от тази влошеност на дипломатическите отношения, за да реализира някои свои допълнителни интереси.
Ердоган не би рискувал да изпадне в изолация. Загубите след разрушаването на отношенията с Русия са огромни. Анкара вече е под наблюдение от международната общност за непредвидимо поведение. САЩ не могат да останат безучастни
кой и как управлява Турция
и какво е бъдещето на американско-турското стратегическо партньорство. Дори ако САЩ гледа само през националния си интерес, трябва да е много обезпокоена за своето стратегическо сътрудничество с Турция и в сигурността, и в енергетиката.
Икономическото положение на Турция в момента е силно влошено. Само за няколко месеца икономическият растеж е паднал от 4,5-5 на 3%. А имаше време, когато той беше и 8%. Спряха и всякакви структурни реформи. Цялата енергия и на Ердоган, и на елита на Партията на справедливостта и развитието се хвърли в максималното овладяване и употреба на властта, а не за благосъстоянието на турските граждани и икономическо развитие на страната. Туризмът тази година е в плачевно състояние.Води се своеобразна гражданска война в страната по отношение на ПКК, непрекъснато сме свидетели на все по-чести терористични удари.
Обезценява се турската лира
Властта арестува политически противници, депутати и журналисти, цензурира медии и закрива вестници. Ердоган заплашва дори да разтури Конституционния съд. Това е начин на безконтролно управление и то носи голям риск. Реакцията на Ердоган по декларацията на Бундестага може да се разчете и като опит да се мобилизира отново населението около него и каузата на партията му.
Но забелязваме и симптоми на надигане отново на гласа на военните. Дълго време турските военни бяха притиснати в ъгъла на институционалния политически живот, за съжаление, и със съдействието на ЕС. Промяна в конституцията сне специфичните им пълномощия за опазване и защита на светска и демократична Турция, завещана им от Кемал Ататюрк. И в безкрайните преговори за пълноправно членство на Анкара в ЕС самите европейци подкрепиха Ердогановите реформи за контрол и власт над военните под предлог, че в демократична Европа водещ е принципът за граждански контрол над армията. Сега, обаче, виждаме известен кураж у военните по-открито да говорят против някои от ходовете на турската държава, каквито бяха изпращането на войски в Сирия и Ирак.
Струва си да следим развитието на генерал Хулуси Акар, който стана неформален лидер на военната опозиция. Около него се формира общност, която е силно притеснена от поведението на Реджеб Ердоган като опасност за самата Турция. Но бъдещето е неизвестно и имаме нужда от повече анализи на турската реалност.
