Четенето рецитал „Поети в кадър“ ме провокира. Гласът на Белослава Димитрова в едно от поетическите свърталища на младите автори – Читалище.то („Лавеле“ 11) е брънка от поредица дебюти „Нова поезия и проза“ на университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Досега пред четящата публика са дебютирали 16 млади автори – сред тях са Стоян Ненов, Александър Христов, Надежда Дерменджиева, Христо Раянов и още мнозина. До месец дебютите ще станат 17. Избрани под редакторското око на Ани Илков тези автори олицетворяват една от алтернативите за развой на съвременната българска литература.
Ани е завършил българска филология в Софийския университет, където е преподавател по българска литература и творческо писане. Автор на много книги, последната от които е „Подготовка за напускане на сърцето. Поезия“ (2015). Тя му донесе и 2 награди – за нова българска поезия „Николай Кънчев“ (2015) и на „Перото“. Той е един от основателите на „Литературен вестник“.
– По какви критерии избираш авторите в „Нова поезия и проза“?
– Поредицата е за дебюти. Повечето са прозаици. Само двама са в класическата размерност на поезията. Част от художествената проза, която издаваме, е поетична – жанрови хибриди. Не са хора, свързани само със СУ, избираме свободно. Липсват ограничения във възрастта. Повечето са млади хора, но с големи или малки литературни награди. Зорница Гъркова е с първа награда на конкурса „Рашко Сугарев“. Владимир Полеганов – с награда в жанра фентъзи в Америка. Александър Христов е също с награда от конкурса „Рашко Сугарев“ преди 3 години. Има и други.
– Какъв е вкусът, който Ви води?
– Литература, която разбира живота, като го гледа, отвръща на суровия му поглед и реалностите днес. Младите при нас пишат социално чувствителна литература. Не решават формално-естетически задачи, не ги интересува смисълът на думата постмодернизъм. В това виждам новостта – затова ги наричам „новите млади“. Но не мога да наложа понятието, понеже има едни хора, които живеят в комплекса на Питър Пан: мислят се за млади, пък вече не са. Срещаме пречки, слагани от злоумишлени, малоценни и нискоталантливи хора. Навремето аз съм сбъркал, посочвайки ги по един или друг начин. Имам вина пред литературното общество, трябва да се извиня. Грешка на младежката ми самонадеяност.
– Постмодерната естетика създаде усещането, че със социалните проблеми се връщаме към соцреализма и неща, отминали с модернизма. Новите млади отграничават ли се от подобно ретро обвинение?
– Подобни твърдения може да прави само ограничен, глупав човек. Знам кои го твърдят. Надяват се да замажат очи, да живеят в илюзията, че ще останат на мястото, което съществува специално за тях. Живеем в постмодерна епоха, но това не ни задължава да пишем постмодернистично, още по-малко пък в техните скудоумни ограничени разбирания за постмодернизъм като художествен стил. Отхвърлям възможността да се върнем към социалистическия реализъм – глупости, простотии – защото пишем социално чувствително. По-голяма глупост не съм чувал. Няма дебат. Няма литературно общество, няма конфликт в това, което ме питаш. Измислена работа, за да печелят позиция за себе си група мошеници.
– В следаприлското поколение имаше социална сълзливост. Копира се действителността като журналистическата констатация, че 9 от всеки 10 българи живеят зле. Дали това за поезията е достатъчно?
– Хората, които дебютират при мен, обичайно се занимават с различни форми на социално и политическо насилие, с опиянението и отвратата от властта. Занимават се по сложен начин, в никакъв случай повърхностно, или да са сантименталисти. Стиловете им са груби, репортажни, същевременно дълбоки, хибридни и смело гледат суровите форми на живот. Затова е нежеланието на формалистите да им подадат ръка. А са длъжни да им я подадат – новите автори са физически млади. Но не им подават, измисляйки определения за социална сантименталност, за сълзливост, за свръхестетизиране, невротичност. Повтарям: тези хора са социални подлеци.
– Къде ще съотнесеш това мислене на младите с това, което става в литературата по света?
– Мога да дам лична оценка за това, което става в американската литература. Не заобикаля остри социални и политически въпроси, макар тези, които пишат остро, да стоят по периферията. Литературната бохема има един писател непревеждан на български – Сам Липсайт. Изключителен и се е добирал до бестселърската листа на „Ню Йорк Таймс“, но само за седмица или за месец с една от книгите си. Първите от тях издава в Англия. Не може да намери издател в Америка. Изключително социално-критичен. Наследник на Филип Рот, на тази нюйоркска група писатели: Норман Мейлър, Селинджър. Учили сме се от тях. Като се каже политическа, социално чувствителна проза или поезия, хората се плашат: ооо, това ще е нов Орлин Орлинов. За обратното става дума – да гледаш живота в очите сурово, но да имаш и сложни понятия за живота. Нашите хора са добре образовани, добре подготвени да бъдат писатели без присъщата префърцуненост, псевдоусложненост за това езикът ли нас работи, ние ли работим езика? Тази глупост, тая простотия те не я чуват, не я виждат. Защото нищо от това говорене не се сношава с живота като живо социално понятие.
Калин Донков с Орфеев венец
Преди 3 дни поетът Калин Донков (на 75 г.) стана тазгодишният носител на приза „Орфеев венец“, който се връчва на фестивала „Пловдив чете“. Церемонията се състоя в Концертната зала на Държавната опера, Пловдив.
Събитието събра на сцената любимците на публиката – Васил Найденов, Богдана Карадочева и Стефан Димитров, които пяха песни по текстове на Калин Донков. Призът „Орфеев венец се дава за постижения в съвременната поезия, а пластиката е дарение от скулптора Жорж Трак. Наградата е придружена и от 5000 лева.
Калин Донков е поет, есеист, драматург и журналист. Сред най-известните му текстове е „Незабрава“ (Налей ми вино в чаша тънкостенна) на певицата Катя Филипова. Главен редактор е на сп. „Български воин“ от 2001 до 2010. Интерес сред читателите намират поредиците му „Частен случай“, „Ранни мемоари“, „Нерви и утехи“. Поезията му е преведена на повече от десет езика. Проза — на руски и чешки. Автор е на 9 поетични, 6 прозаични книги и 2 пиеси.
Носители на литературната награда “Ваня Константинова”
Йорданка Белева (за сборника с разкази „Ключове“, издаден от Издателство „Пергамент“, през ноември 2015 г.) и Силвия Томова (за нейния роман „Печатарят“, издаден през септември 2015 г. от „Жанет 45“) са първите лауреати на наградата, посветена на Ваня Константинова, в първата година на нейното връчване. Наградата ще се присъжда всяка четна година за книга с проза и/или критика на съвременен български автор – сборник с разкази, роман, критика – издадена между 1 януари и 31 декември на двете предходни календарни години; а в „нечетни“ години – са книга с поезия, при същите условия).
Ваня Константинова е завършила класически балет в София и Петербург, полска филология в СУ и в Ягелонския университет в Краков. През 2011 г. заедно с писателя Георги Милев основава Фондация за литература и изкуство „Лексема“, която публикува нови произведения от български автори и е нейн съуправител. Нейни разкази, стихове и литературни рецензии са публикувани в редица периодични издания, литературни сайтове и антологии. Член на академия „Либер“. Автор на сборника с къси разкази „Благодарим ти, мистър Уан“ (2008). Умира на 15.04.2015 г.
