7 юни 1946 г., Москва, Сталин: „Българите в Пиринско са македонци!“

Националното предателство на „героя от Лайпциг“

Обединяването на македонския народ е наложително да се извърши под егидата на Македонската народна република! Това заявява „бащицата на народите“ Сталин на 7 юни 1946 г. на привикания в Кремъл „герой от Лайпциг“ Георги Димитров, поел управлението на „освободеното от фашизма отечество“. Сталин, провъзгласен за „идеолог по националните въпроси“, защото успял да подчини на диктатурата си различни нации и етноси в огромния СССР, заявява на Димитров, че въпреки липсата на македонско съзнание сред населението в Пиринско, това нищо не значи. „Бащицата“ се аргументира – и в Беларусия нямаха такова съзнание, когато ги обявихме за беларуски народ. Сега има! Обединението в рамките на Македонската народна република фактически означава предаване на Пиринския край на Титова Югославия. 

Драмата има повече от десетилетие предистория. През 1934 година е приета резолюция на Коминтерна по македонския въпрос, с която за първи път в историята се дава насока за признаване съществуването на отделен македонски народ и македонски език. 
През есента на 1944 г. българското комунистическо ръководство се споразумява с ЮКП и МКП да пропагандира обединението на македонския народ, да съдейства за събуждането на македонското национално съзнание в Горноджумайска област и да признае населението й за македонско. От началото на 1946 г. в Пиринска Македония започва организирана  пропаганда за македонизация.
Така се стига до 7 юни 1946 г., когато Сталин изисква от България много по-интензивно да развива „македонско съзнание“ сред българите в Пиринския край. На Августовския пленум на ЦК на БРП (к.) от 1946 година е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадения 
„македонски“ език и „македонска“ история
Откриват се Македонски народен театър в Благоевград, Македонска пътуваща книжарница, като започват да се провеждат и други македонистки мероприятия в пряко сътрудничество с югославската социалистическа република Македония.
В българската Пиринска Македония пристигат 93 учители от югославската СР Македония, които подготвят програмата в местните училища. Започва издаването на вестник „Пиринско дело“ и се открива издателство „Македонска книга“. Населението принудително е абонирано за различните печатни издания и е принуждавано да участва в културно-образователни срещи. Българското правителство реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации. Предава голяма част от наличните им книги и етнографски артефакти, включително останките на Гоце Делчев, на югославска Македония. През август 1947 г. Георги Димитров подписва с Тито
Бледската спогодба

която дава възможност за обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония като генерална репетиция за предателския акт на Димитров цяла България да бъде включена в Югославия. Оказва се, че „героят от Лайпциг“ вече е продал цяла България  на Тито, като македонизирането на Пиринско е просто първият експеримент за вливането на цяла България в Югославия. 
За беда на комунистите интернационалисти, тръгнали да продават България, съпротивата идва не от „фашистите“, които вече са избити физически, нито дори от опозицията, която все пак надига глас в печата си, а от народа. Жителите на Пиринско продължават да се определят като българи. През декември 1946 година е проведено преброяване на населението там. Властите дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците, с изключението на хората с произход от вътрешността на страната. На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП в Горна Джумая решава да се приеме формула за наличие на 70% „македонци“. В градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата – предимно „македонски“. В резултат на тези указания от 252 908 жители, 160 541 са определени като етнически македонци. Но дори местните комунисти не искат да станат „македонци“. В доклад на партийната организация на БКП в Петрово се констатира, че въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса – с негодувание. Учениците не искат да учат на „македонски“ език, сигнализира просветният министър Кирил Драмалиев. Ами сега? Другарят Сталин е наредил на послушкото Димитров да продава България на правилния по онова време Тито!
  Тогава се действа 
по сталински!

Започват репресиите.  Изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци, са интернирани във вътрешността на България. Общият им брой надхвърля 40 000 души. Заради засилването на терора много жители на Пиринско минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на съпротивителното движение в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета. 
За щастие на България и на хората от Пиринско, „Вождът на народите“ влиза в остра разпра с Тито. „Бащицата“ не търпи някой друг да е велик като него, а хърватският маршал си е въобразил, че може не само да се мери, но и да надхвърли славата на Сталин. Първо, като герой от войната, четири години воювал с немците. И второ – като вожд на някаква южнославянска федерация, която двамата с Димитров замислили. Но не преценили, че не могат с лека ръка да записват в нея не само продадената от нашенеца България, но дори Чехословакия и Унгария. Не са питали нито чехите, нито унгарците, а най-вече Сталин, който не може да допусне някой да му отнема 
записани в Ялта „губернии“
Тито е обявен за предател и враг и само това, че не се е явил в Москва да дава обяснения буквално спасява живота му. „Другарят Димитров“ все пак е „герой от Лайпциг“ и не може току-така да бъде разстрелян, затова отнася няколко яки политически плесници и се завръща в София да провежда „новия курс“.    
На пленум на ЦК на БРП (к.) от 12 юли 1948 година се решава „да не се допущат в бъдеще никакви нарушения на суверенитета на българската държава в Пиринския край; да се преустанови всякакво безконтролно минаване на границата от Социалистическа република Македония в Пиринския край и обратно; да се тури край на враждебната агитация на разните емисари (учители, книжари и пр.) и да се премахне практиката на принудително изучаване на официалния македонски език от чиновниците, принудителното абониране на населението за македонски вестници и пр. в Пиринския край.“ Въпреки това безумията с „македонския“ език и история продължават. Димитров не мирясва в амбицията си и той да е вожд на някаква федерация. Пленумът решава „да се продължи с неотслабваща енергия политиката на културна автономия за македонското население в Пиринския край, като се изучава в училищата историята на македонското освободително движение и се популяризират неговите дейци; да се създават македонски самодейни художествени колективи; да се въведе факултативното изучаване на македонския литературен език в училищата, което да се води от местни македонски учители“. Все пак има и отпускане на гилотината – „да се остави на населението в Пиринския край само свободно да определя своята националност.“

През 1949 година Тито окончателно е обявен за предател и враг, а сума ти нашенски карикатуристи се надпреварват да изкарват хонорари, както го рисуват като зло озъбено куче, което лае срещу СССР, насъсквано от господаря му – „Чичо Сам“, нахлупил цилиндър с нарисуван върху него доларов знак и помъкнал ракета под мишницата си. Това спасява България, а македонизацията на Пиринско тихомълком е забравена. След десетилетие и нещо, други, „по-мъдри“ нашенски управници, направо ще поискат да станем 16-та република на СССР.