В редакцията се получи становище от организацията на СОСЗР в район „Младост“ – София, по повод на нашата публикация в броя от 5 май „Напразно пролятата българска кръв“. То е подписано от полковник от запаса, доц. д-р Димитър Зафиров. Публикуваме го със съкращения, тъй като голяма част от него представлява исторически преглед на бойните действия през Втората световна война и по същество повтаря изнесеното в нашата публикация.
От много години не спира дискусията относно участието на нашата държава в последните две кампании от военните действия в Европа през Втория световен пожар. И тя се свежда до „нужно ли беше участието на БНВ (Българската народна войска) в разгрома на хитлеристка Германия и дадените жертви?” Трябва да се подчертае, че до демократичните промени застъпниците на тази теза поставяха този въпрос под сурдинка или просто мълчаха и споделяха възгледите си в тесен съучастнически кръг. Което се обяснява със страх от репресии. Даже някои от тях са фронтоваци, признати са за такива и ползваха различните материални придобивки, отпускани от държавата за участието си във войната.
Много се спекулира, че българското участие в борбата против нацизма от септември 1944 до средата на м. май 1945 г. е било безрезултатно, насилствено и дадените жертви излишни. Така твърдят т.н. демократи, но историческите факти са съвсем други.
Още в края на м. август 1944 г. правителството на Багрянов, виждайки развитието на военните действия и победните операции на съветските фронтове, си спомня за съдбата на България след поражението в Първата световна война. Неслучайно на 26 август с.г. е изпратен председателят на парламента Стойчо Мошанов в Кайро, който да установи контакт със „съюзниците“ от Антихитлеристката коалиция и уговори излизането на България от войната. Защо обаче със „съюзниците“? Защото на 13 декември 1941 г. българското правителство на Богдан Филов обявява война на Великобритания и САЩ, бурно акламирана от парламента, който одобри тази противонародна политическа инициатива. И неслучайно депутатите изтърпяха последиците от Народния съдза което т.нар. демократи сякаш не си спомнят. Тази инициатива на правителството на Багрянов не постигна успех. С активното съдействие на Г.М. Димитров, Ст. Мошанов е затворен в хотела и до представителите на американската и английска дипломация не е допуснат. Провален е опитът за излизане на България от орбитата на Втората световна война, въпреки че български военни формирования не участват нито на Източния, нито на Западния фронт. Такава е истината до встъпването в длъжност на „демократичното правителство“ на Константин Муравиев. Под въздействие на развитието на военните действия то е принудено да обяви своята програма, с която поема по нов път и „скъсва“ с хитлеристка Германия. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България, която е все още съюзник на Райха.
По това време обстановката в страната се развива изключително динамично. Още на 6 септември в Беломорска Тракия дислоцираните тук български войски вдигат бунт, с който се слага началото на всеобщото въстание срещу старата власт. В Плевен, Варна, Пловдив, е обявена политическа стачка, разбити са затворите и освободени политзатворниците. Рано сутринта на 9 септември е свалено Муравиевото правителство и властта преминава в ръцете на Отечествения фронт за да воюва България срещу Райха, има няколко причини и първата от тях е, че със скъсването на отношенията започналата изтегляне от Балканите група армии „Е“ предприема бойни действия срещу българските войски в Македония и Сърбия. В продължение на почти един месец хитлеристите с голяма ожесточеност ги отхвърлят до западната граница с намерение да нахлуят и в българска територия. Това налага новото правителство да организира своята защита, за което създава Българската народна войска от боеспособните съединения, влелите се в тях партизански, освободените политзатворнически и патриотични сили и формираните гвардейски формирования. Създава се ново Главно командване, укрепен е офицерският корпус с верни на ОФ власт командири.
Създаден е помощниккомандирският институт, с което Българската войска получава облика на „народна“. Най-важната причина за войната на България срещу Райха си остава: „България да приобщи усилията си с антихитлеристката групировка за час по-скорошния му разгром и защити суверенитета и териториалната си цялост.“
Всеки опит да се омаловажи и подцени българското участие в този най-грандиозен военен сблъсък е несъстоятелен, защото с тези усилия съветският представител на мирните преговори защити териториалната цялост на страната. Истина е, че България не беше призната за съвоюваща, но това дължим на политиката на Великобритания и нейния премиер-министър Чърчил, който не се съобрази с реалностите на времето и не надмогна своето его.
Наистина – защо?
Едва ли нашата публикация се различава в историческите факти от посочените в изпратеното ни становище. Реално то не обяснява защо България дава хиляди жертви във Втората световна война и какво постига с тях. Няма да се спираме на не особено ласкавата тоналност, в която авторите поставят понятието „демократи“. Както и на това, че укоряват хора, които са воювали, че имали различно мнение от натрапваното как нашата народна войска е громила хитлеристкия враг. След приключването на войната голяма част от достойно сражавалите се по бойните полета офицери са прогонени от армията и подложени на преследвания, затвори и лагери. Известна е съдбата на такива „верни на ОФ власт командири“, както ги наричат в становището, като Стоян Трендафилов, Тодор Тошев, Кирил Станчев. Да не се връщаме пак и на болезнената тема защо СССР обявява война на България, която за разлика от други съюзници в Тристранния пакт – Италия, Румъния, Унгария, няма нито един войник на Източния фронт, както се посочва и в становището.
Не зная какво всенародно въстание е започнало в районите, където са се намирали нашите части в Беломорието и как то се е пренесло в цялата страна. Разбиването на затворите е хиперболизиран мит, политическите затворници са освободени по силата на амнистия, дадена от правителството на Муравиев, а „всенародното въоръжено въстание“ на 9 септември 1944 г. е военен преврат, извършен от неколцина млади офицери, под ръководството на Военния съюз. Институтът на помощник-командирите едва ли е придал на войската облик на „народна“, по-скоро в частите са внедрени политкомисари по съветски образец. А и защо трябва да бъде наричана така, като все още се намира под скиптъра на цар Симеон Втори? Да не връщаме темата за т.н. „гвардейски части“ от военно необучени партизани,
които сякаш са изпратени на фронта само за да загинат. Оценяваме изчерпателното историческо описание на сраженията и победите. Ние също сме ги показали в нашата публикация. Въпреки че т.нар. Сремска операция, определена от авторите като „недовършена“, реално е жесток експеримент с пушечно месо от страна на съветското командване. Всяка точка на равнината там е била предварително простреляна от немската отбрана, скрита в бункери. Атаките на българската армия, в които са дадени много жертви, постигат единствен успех – да бъдат засечени немските огневи точки, след това унищожени от съветската артилерия. Дълго време премълчаван похват, показан наскоро и във филма на Никита Михалков „Изпепелени от слънцето“, където наказателният батальон беше хвърлен в убийствена атака, за да бъдат разгадани секретните огневи точки на една „цитадела“.
Победите са факт, който никой не отрича. Героичните жертви – също. Но така или иначе – резултатът е печален. България не е призната за съвоюваща страна, както признават и авторите на становището. Обречена е на тежки репарации като „окупаторка“ на части от Гърция и Югославия. Ако се направи сравнение с Ньоиския договор, Парижкият е дори по-тежък, защото позволява оставането на съветски окупационни части в България чак до края на 1947 г. Едва ли вината може да се хвърли единствено на „лошия Чърчил и неговото его“. Ако съветската страна е имала истинско желание да ни помогне, при положението си на победител с най-много заслуги за разгрома на хитлеризма, винаги е можела да го направи. За съжаление ни е оставила „с наведена глава“. Най-вероятно, за да може по-лесно да ни постави за следващия половин век в своя зависимост. Но да не отваряме тази тема, защото ще предизвикаме съвсем друга полемика. Така или иначе – посочените и в становището жертви реално са дадени напразно. Както писахме и в публикацията си – поклон пред паметта им, поклон пред всички, сражавали се по бойните полета. И пред напразно пролятата заради нечии политически интереси българска кръв!
