В тревожното очакване всички мълчахме. Внезапно на външната врата се почука силно и нервно. Русев отиде да отвори и не след дълго пред нас застана с вдигната за почест ръка подполковник Дамян Велчев. „Господин полковник, обърна се той към Вълков, операциите приключиха благополучно и точно според дадените нареждания. Да живее България!“ Всички се поздравихме със стиснати ръце. В стаята нахлуха офицери. Някой сложи ръка на рамото ми и каза „Хайде, работа трябва да вършим. Колите ни чакат за Враня“.
Това става в 4 часа сутринта на 9 юни 1923 г. в София, в дома на запасния генерал Иван Русев. Там, от 21 ч. предната вечер в напрегнато очакване бъдещите министри от кабинета на Алексанъдр Цанков следят развитието на организирания от самите тях преврат срещу законната власт на Александър Стамболийски. А достоверното описание е на участвалия в „тайното събрание“, както той го нарича и бъдещ министър на железниците Димо Казасов.
Както и в бъдещите преврати на 19 май 1934 г. и на 9 септември 1944 г. в основата на насилствената смяна на властта е Военният съюз. И както в бъдещите преврати, така и в този на 9 юни 1923 г. неизбежно се срещат имената на Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Но през 1923 г. те са все още хора с предимно изпълнителски функции. Кимон организира структурите на Военния съюз, създава конспиративната подготовка и още на 7 юни разпраща тайни куриери по гарнизоните в страната. Дамян пък ръководи военните действия, превземането на полицейските участъци, гарата, пощата и министерствата. Голямата подялба на властта все още я вършат други, които дори в нощта на преврата се карат за министерства и постове, както свидетелства Димо Казасов. Той също не е изключение и не приема „постното дробче“ на образованието, а се налага да получи железниците и съобщенията. Каква „работа трябва да се върши във Враня” Казасов разказва подробно в спомените си. Трябва да се поднесат на царя двата указа – за „оставката“ на Стамболийски и за назначаването на Цанковия кабинет. Гладът за власт на деветоюнци е бил толкова силен, че когато монархът не се отзовава веднага на тяхното тропане по портите, а избира дипломатична форма на изчакване, те настървено заявяват, че ако той не се яви веднага и не ги назначи, ще обявят република. 
Защо се стига до този акт на 9 юни 1923 г., който реално посича започналата да покълва и да се развива следвоенна демокрация в България? „Старите партии“ са озлобени не само от провала си в управлението, довел до национална катастрофа, но и от това, че Стамболийски има дързостта да обяви „плебисцит“, както го нарича Казасов, за съдене на виновниците. И те наистина са осъдени и затворени в Шуменския и в Сливенския затвор. Шансове за връщане във властта по конституционен път тези партии нямат. Стамболийски печели избори след избори. Укоряват го в насилие, като това през есента на 1922 г. на гарата в Горна Оряховица, където „цвеклопроизводители“ режат брадите на лидери на старите партии. Тези лидери всъщност са тръгнали на поход за насилствено завземане на властта. Военните, колкото са останали в осакатената от Нойския договор армия, по правило са верни на короната, а срещу Стамболийски се пускат слухове, че пише нова конституция, която не предвижда монархически институт.
Офицерството е насъсквано срещу него и заради това, че той и сподвижникът му Райко Даскалов повеждат през септември 1918 г. разбунтуваните войници през „Радомирската република“ към Владая и София. На него приписват „националното предателство“ с подписването на Ньоиския договор. Без да разсъждават, че ако не беше го сторил, страната щеше да остане без правителство, напълно окупирана, с френски коменданти и със сенегалци, които единствено имали правото да ходят по тротоарите, на окупираните българи това било забранено. Мрази го и ВМРО заради опитите да извади страната от международната изолация и да подобри отношенията със съседите с надеждата за разсрочване и намаляване на репарациите. За „войводите“ обаче всяка нормална дума с Югославското кралство е национално предателство. Неслучайно жестокото физическо убийство на Стамболийски в Славовица е извършено именно от „македонски четници“. Ненавиждат го и крупните земевладелци, защото подготвя поземлената реформа на принципа „земята на тези, които я обработват“, като предвижда не повече от 300 декара на домакинство. Така е бил на път да създаде една работеща селскостопанска система от мотивирани производители.
Поел управлението на България в изключително тежък момент, Стамболийски не само се стреми да я извади от международната изолация, но и установява пълна демокрация вътре в нея. Многопартийната система е свободна, провеждат се редовни избори. Превратът на 9 юни 1923 г. посича тази избуяла демокрация. Вярващ в нея след последните избори през април същата година, Стамболийски заявява – кой ще ни свали. Свалят го малобройните армейски дружини, тъй като полковете са ликвидирани от Ньойския договор. Свалят го кърваво и брутално.
За разлика от неговия подход спрямо виновниците за националната катастрофа, съдени след референдум, повелята на новите властници е физическо ликвидиране на земеделските лидери. Спас Дупаринов е изхвърлен от влак край Дупница. Райко Даскалов е намерен чак след година в далечна Прага и застрелян. Стамболийски, когото превратът заварва в Славовица, организира съпротива и е на път, с притеклите се на помощ селски отряди да превземе Пазарджик, но войската надделява. Убийството му във вилата в Славовица е зловещо. Нареждането на новия военен министър генерал Иван Вълков до полковник Славейко Василев и до капитан Иван Харлаков е безкомпромисно. След разгрома при Пазарджик Стамболийски търси спасение в селата, но в село Голак е предаден и арестуван. Капитан Харлаков го откарва с автомобил към Пазарджик, а след това в Славовица, където го предава в ръцете на „македонските войводи“. Те в продължение на часове убиват мъчително „предателя на майка Македония“, който искал да се сближава с Югославия. За историята капитан Харлаков оставя две телеграми до министерството на войната, както свидетелства Димо Казасов. Първата е от 21 ч. на 14 юни: „В изпълнение на заповедта ви приех бившия министър Ал. Стамболийски от Т. Пазарджик, но по пътя за Славовица автомобилът бе нападнат от въоръжени селяни и задигнаха Стамболйски. Наредих за немедленото преследване на нападателите. В дирите сме.“ Втората телеграма, от 9,30 ч на 15 юни гласи: Преследван и застигнат, избягалият бивш министър Ал. Стамболийски, в местността „Айледжик“ при съпротива падна убит на място“.
Съпротивата срещу преврата не е само в Пазарджишко. Тя избухва в Шуменско, Варненско, Белослатинско и на много други места в страната, където земеделците бранят законната си власт. На път да бъде превзет е Плевен, където в града действат комунистите. Но идва разпореждането от ЦК на БКП за „пушка при нозе“ и „нека се избиват градската и селската буржоазия“, което спира действията на комунистическите организации. Така БКП, разяждана от завист към земеделците, които никога не може да „надскочи“ при законни избори, предава на превратаджиите естествения си исторически съюзник. Само след няколко месеца отново ще извърши предателство спрямо земеделците, хвърляйки в пожарищата и кървищата на т.н. „септемврийско въстание“, разпоредено от Коминтерна, предимно селски народ, който става жертва на картечниците и на шпицкомандите.
