Разкази на Травис Холанд са излизали в редица авторитетни американски списания, а последно – в антологията FLASHED. Неговият роман „Разказът на архивиста“ (преведен у нас, изд. „Сиела“ 2008) е финалист за дъблинската награда IMPAC, включен е сред най-добрите книги на годината от „Пъблишърс Уикли“, и е определен за избор на читателите в „Гардиън“. Холанд е редакционен сътрудник във„Фикшън райтърс ривю“ и преподава творческо писане в Мичиганския университет. Травис Холанд тази година бе специален гост на созополските семинари на фондация „Елизабет Костова“.
– Вие за пореден път сте в България след 2008 г., прочетохте отново текстовете на български писатели. Макар и това да е кратък период от време, намирате ли разлика между тогава и сега?
– Още през 2008 г. бях много впечатлен от качеството на това, което чух. Не знам дали мога да ги сравнявам, но тази вечер чух много живи и разнообразни текстове.
– Сигурно познавате други автори от Балканите, както и от Източна Европа. Къде според Вас стои нашата литература като цяло, дали тя е повече регионална, или може да мери ръст със света?
– Мисля, че е предизвикателство за всеки автор да достигне до публики, които са извън неговата страна. Автори, които за мен са важни, са чешки автори като Кундера, също така и Сарамаго от Португалия. От всяка от тези страни, в това число и Южна Африка, аз познавам по един автор от всяка литература, и разбирам, че е трудно, когато пишеш на „по-малък“ език до международна аудитория, но на въпроса, дали има български автор, който може да достигне до широка аудитория, мисля, че да.
– Какво се случва днес в американската литература? На мен лично ми се струва, че днес няма дори бегла сянка на някоя от онези легендарни фигури, които цял свят познаваше в лицето на Хемингуей, Стайнбек, Вонегът, Драйзер, Том Улф, Буковски, Хенри Милър?
– Донякъде има редуциране на фигурата на писателя в обществения живот в Америка като цяло. Наистина нямаме живи легенди като Мейлър, Вонегът и останалите, но все още имаме писатели, които са говорители на нацията. Пример за това е Джонатан Франсин, който преди две години беше на корицата на списание „Тайм“, което е популярно списание. Въпреки това, въпросът е коя е публиката на Джонатан Франсин, колкото и да е известен, дали това е човекът на улицата? Отговорът е – не. Аз мисля че неговото влияние, неговата публика са само малък остров на фона на морето от американска литература.
– По-лесно ли е днес в Америка, а и в света изобщо, да бъдеш писател, отколкото преди интернет? Дали глобализацията помогна или навреди на американската литература?
– Това е добър въпрос. Въпреки това, което казах за донякъде редуцираната роля на писателя в нашето общество, в момента имаме повече писатели в Америка от всякога. Имаме много странна ситуация. Броят на програмите по творческо писане годишно днес са повече от когато и да било. Тези програми възпроизвеждат свои възпитаници всяка година и те изпращат своя продукт в „Ескуайър“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Атлантик Мънтли“, макар че броят на такива списания намаля. Към това трябва да добавя още нещо. Ако въпросът е дали качеството на американската литература се е понижило, мисля че не. Мисля, че докато хората пишат, ще има голяма литература.
– В бившия Източен блок, по отношение не само на журналистиката, да вземем скандала в Полша, например, а и на креативното писане, има като че ли едно свиване по отношение на свободата на словото в сравнение със ситуацията отпреди 10-15 години? В българската литература водещите фигури днес предпочитат да пишат за едно друго време, за миналото, за Възраждането, за периода на социализма, някак избягвайки онова, което се случва тук и сега. В Америка има ли такава тенденция?
-Не, няма такава тенденция в САЩ, аз не бих казал. Натискът върху писателите у нас е предимно комерсиален. Авторите, издателите, като всички останали, трябва да се издържат и търсят комерсиален успех. Не бих казал, че има финансирана от държавата или от квазидържавни структури цензура, която да работи върху американската литература.
– Съединените щати винаги са били символ на свободата на словото, но не мислите ли, че в глобален план, на световно ниво, политиците спечелиха битката със свободата на словото през последните две десетилетия?
– След атаките през 2001 година имаше дълъг период, в който американските писатели се въздържаха да критикуват правителството по отношение на сигурността. Има писател, който написа книга за атентатите на 11 септември, който беше критикуван за това. Фразата, която остана оттогава, е: „Мъртва ли е иронията?” Но духът на обществото тогава беше такъв, че не позволяваше ирония. Това обаче се промени и днес отново е възможно да пишеш за всеки аспект от обществения живот. По-ранен пример за това може би са книгите на Бен Маркес и Били Линс за ветераните от Ирак, които умело бяха използвани от администрацията на Буш за реклама на военната кампания там. В „Дългата обиколка на полувремето“ на Били Ланс има един такъв епизод, в който между двете полувремена от високоговорителите на стадиона върви информация за военните действия в Ирак, които публиката подкрепя като спортна битка между два отбора, но всъщност единственото, от което се интересува, е американски футбол.
– Интересът на американските читатели същият ли е към книгата, отколкото преди?
-Трудно е да се каже. Усещането ми е, че интернет културата измества литературата в съзнанието на хората. Всеки, който притежава смартфон, както вие, както аз, има много повече изкушения за разсейване, отколкото преди.
– И накрая, кое според Вас е по-добре, да бъдеш писател в Америка, където пишеш на най-големия международен език и нямаш нужда от превод, за да достигнеш до милиони читатели, но имаш огромна конкуренция, или да си писател в малка страна, където конкуренцията е далеч по-малка, но пък езикът е затворен в рамките на общността?
– Аз мисля, че винаги има трудности в това да си писател, предизвикателствата са различни в различните страни.
Осветин Демиградски
