Вестта за падането на Одрин на 13 март 1913 г. прави потресаващо впечатление в Европа и донася на българската войска и на народа ни нечувана радост. В спомените си, част от които публикувани в сборника „Одрин-Чаталджа“, полковник Д. Устагенчев, воювал през Балканската война в редовете на 2-ра пехотна Тракийска дивизия от състава на IV българска армия под командването на генерал-майор Стилиян Ковачев, разказва как тази вест достига до българските биваци, разположени край с. Кавак и с. Урша. Двете села се намират в долината на р. Кавак, близо до устието й в Сароския залив.
Устагенчев си спомня, че рано сутринта на 13 март чуват честа пушечна стрелба откъм Кавак, която обаче не им прилича на начало на сражение, защото преди това няма артилерийска подготовка – оръдията мълчат. Стрелбата продължава няколко минути и те от опита си разбират, че се стреля във въздуха и не става дума за сражение. А да се стреля във въздуха на фронта, е строго забранено. Така или иначе става ясно, че в Кавак е пристигнала вестта за падането на Одрин.
През целия ден войниците очакват да пристигне телеграма с окончателната вест за падането на Одрин, но тя не идва. По обяд някой чува един офицер да казва на войниците си, че Одрин още не е паднал окончателно, но е сигурно, че неговият гарнизон вече
бере душа и скоро ще свърши
По едно време в командването на Тракийската дивизия се получава телеграма, която известява, че в Одрин са запалени складовете в Баш-Юч-Тепелеръ, Хадърлъка, Койна, Карагьоз, артилерийския склад, арсенала, малките казарми между Акълъ-Къшла и болницата, и казармите на север от града. В телеграмата се съобщава още, че целият град гори на много места и хората тичат по фортовата линия.
На мръкване войниците се разполагат да вечерят край палатките леко разочаровани, че не са получили от командването потвърждението на голямата новина. По време на вечерята оркестърът на 9-и пехотен Пловдивски полк ги развлича с изпълненията си под ръководството на капелмайстора Софиалиев. В паузите по-добрите певци от дивизията изпълняват песни от репертоара си. Вечерята обаче приключва без новини, всички се разотиват по палатките и едва тогава
идва дълго очакваната телеграма
до началника на Тракийската дивизия полковник Гешев. Тя е подписана от командващия IV армия генерал-майор Ковачев и гласи: „Получих в тоя момент от командващия на II армия следната телеграма:
Сега се върнах от Одрин, дето ходих да приема Шукри паша, който ми се представи с щаба си. Назначих за комендант на града генерал Церковски, а за началник на гарнизона генерал Вазов, който ще вземе мерки за привеждане всичко в ред. Утре след пладне, заедно с щаба си, заминават за Одрин“.
След пристигането на телеграмата, около 10 ч. и 30 минути, от по-далечните затихнали вече биваци се чува едно силно „ура“, след няколко минути прозвучава друго по-силно „ура“ и след още няколко минути – трето, много силно „ура“.
Явно някой пъргав телеграфист, като е получил съобщението, е минал по палатките и е разнесъл радостната вест.
облекчение за душите им
и удовлетворение за сърцата им. Нейното посещение за тях беше най-високият израз на благодарност от Отечеството и Короната „за тяхната самоотверженост и самопожертвувание“. Така един от авторите в сборника, подписан само с инициалите Г. К., описва посещението на царица Елеонора в болницата на Белгийската мисия, където се лекуват ранените български войници в яростните и вихрени сражения на Балканската война.
Болницата се ръководи от професор Лоран, в нея работят и млади лекари от Белгия.
Преди да посрещнат царицата, млад лекар се обръща към професора с молба да прегледа един от болните, защото случаят му е по-особен. Той обяснява на Лоран, че проблемът при него е по-скоро психологически.
Професорът обещава и всички излизат на входа на болницата.
Царицата пристига
но посрещачите забелязват известно недоволство на лицето й, което не е обичайно за нея. Скоро разбират защо е така след въпроса й кой е останал при болните, като целият медицински персонал е излязъл да я посреща. След това иска от шефа на мисията да я разведе, за да види многото болни и ранени български офицери и войници. Придружава я младият лекар, за който вече стана дума. Той, както и всички останали от мисията, е забелязал, че под връхната си дреха царицата е облечена с бялата униформа на медицинска сестра самарянка, и затова през цялото време се обръща към нея със „сестро“.
Двамата обикалят болните. Царицата се спира при всеки от тях. Те й благодарят, целуват й ръка. Към края на обиколката тя отбелязва, че всички изглеждат добре.
Младият лекар обяснява, че те се лекуват отдавна и са на оздравяване. След това с въздишка й обяснява, че само един от тях му създава безпокойство, като поглежда към вратата на съседната стая, в която още не са влизали. Сестра Елеонора веднага проявява интерес и лекарят тръгва напред, някак уплашен. Когато влиза в стаята, той отива до едно легло, навежда се грижовно над болния и му прошепва нещо. В това време Елеонора влиза, придружена от проф. Лоран и друг един лекар. Отива до леглото на болния, чиято глава е изцяло бинтована, поздравява го и го пита как се чувства. Болният хваща ръката на сестра Елеонора, приближава я до устните си и тихо прошепва: „Боря се, Ваше Величество, повече със себе си, отколкото със смъртта…“. От лекаря царицата научава, че болният е от младите запасни подпоручици и е участвал още в първите сражения на главните български сили. В по-нататъшните боеве е
показал отлични качества
Елеонора прекъсва черните му мисли, като присяда до него и започва да му говори майчински: „Драги момко, много се радвам, че болките са минали. Аз бих ти пожелала повече спокойствие и повече кураж, за да издържиш на нещастието си. Защото, помни добре, един път герой е този, който покаже храброст на бойното поле, но два пъти по-герой е онзи, който устои на нещастието, което рана може да му донесе. И тук се иска не по-слаб дух, не по-малко геройство. Ако беше умрял на бойното поле, твоят кръст щеше да свидетелства за геройството ти. Но ако останеш жив, затворените ти очи ще бъдат двойно свидетелство – за двойното ти геройство. Бъди силен“.
Подпоручикът казва нещо на царицата и се усмихва на докторите. На другия ден проф. Лоран и младият лекар установяват, че думите на сестра Елеонора са спасили подпоручика от отчаянието.
