Джош Уайл е автор на романа „Голямото стъклено море“ и на сборника с новели „Новата долина“. И двете са отличени с „Избор на редактора“ в „Ню Йорк Таймс“. Стипендиант е на програмата „Фулбайт“, носител е на наградите „Нешънъл Буук Фаундейшън“, „Дейтънската литературна награда за мир“, „Сю Кофън Прайс“, наградата на Библиотеката на Вирджиния за художествена литература и много други. Негови текстове са публикувани в „Гранта“, „Тин Хаус“, „Уан Стори“, „Ескуайър“ и „Ню Йорк Таймс“.
– За пръв път сте в България, какви са Вашите впечатления както от страната, така и от литературата, написана тук, малка част, от която видяхте на семинара по творческо писане в Созопол?
– Много ми е интересна вашата страна, бил съм и преди в Източна Европа, но за пръв път съм на брега на Черно море. Атмосферата е различна, мисля, че хората тук са малко по-топли от хората в Русия. В България например хората се закачат с моето дете на улицата, говорят му, в Русия това не се случва. И освен това трябва да призная, че съм впечатлен и от нивото като цяло тук, например от това как изглеждат къщите, заведенията на плажа в сравнение с други места. Колкото до литературните традиции, не мога да говоря, защото опитът ми се изчерпва с този семинар, но съм изключително впечатлен от две неща – сериозното отношение на всички, с които работих тук, и второ – дълбочината на усещането, която предизвикват със своето писане. Това, което ме впечатли, е, че навсякъде можеш да усетиш политически конотации, дори и текстът да е на много лично ниво. Това го прави много по-дълбок, по-многопластов, отколкото в Америка. Моето виждане е, че литературата трябва да е преди всичко вдъхновена от личните страхове на автора. От разговорите, които проведох с един от преводачите на семинара, разбрах, че ситуацията тук е малко по-специфична, наложена във времето, когато до голяма степен страховете на хората са били инспирирани от политическата система. Все още виждам остатъци от това.
– Вие сте живели в Русия и сте запознат до голяма степен със ситуацията в Източна Европа…
– Да, може би
.
– У нас обаче се налага впечатлението, че водещи писатели, които направиха пробив с литература за прехода през 90-те, сега предпочитат да се върнат към миналото както близкото, така и преди повече от век, да го превърнат в предмет на обговаряне. Но това според мен е глобален литературен процес, вземете например романите на Дан Браун и Умберто Еко, които ни предлагат своя фикция за миналото?
– Това е добър въпрос. Аз не смятам, че нашите писатели се стремят да избягват свободата на словото, но забелязвам, че те се пазят от това да са прекалено лични в политическите си текстове. Причините за това са две. В САЩ ние се радваме на една много благоприятна среда за писане, няма нужда да се борим политически за правото си да пишем. Но го има и другия момент, че не се приема добре в литературните среди това да поставяш политическите идеи над сюжета, смята се, че това прави изкуството по-слабо. Но според мен има една интересна тенденция, това се променя през последните 6-7 години. Американските писатели вече не избягват включването на политически мотиви в работите си.
– Съгласете се обаче, че днес няма такива ярки критици на системата като Стайнбек, като Норман Мейлър или Теодор Драйзър, които описвайки личния живот, всъщност критикуват системата.
– В тази връзка мога да ви кажа, че в магистърските програми за творческо писане в САЩ не харесват Стайнбек. Точно защото много хора смятат, че политическите идеи в неговите произведения са по-важни от творчеството. Но както казах, появяват се автори, които правят обратното и за тях е важно да прокарват политически идеи в писането си като например Дон Делило или Милхаузър. Най-добрият пример, който мога да дам, е Джордж Сандърз, който пише за ветераните от войната във Виетнам, но по толкова актуален и оригинален начин, че много добре преплита политическите идеи с творческия си подход. Има и друга тенденция, която се наблюдава – американски автори да пишат романи, чието действие се развива в чужбина, например в Северна Корея, Хаити. В тях ние наблюдаваме интерпретиране на политически идеи и обстановка, излагане на политически възгледи, но от външна гледна точка.
– Ако се придържаме към интонацията, би ли излязъл един добър световен роман, написан от американец за България?
– Да, разбира се. Определено има потенциал, както например романа на Гарт Гринуел, чието действие се развива в София.
– Твоят роман и новели описват преживявания в пустошта на Монголия, в полетата на Румъния или горите на Словакия, преследван от подивели кучета и местни бабаити, преживявания, близки до усещането за един търсен личен „Сървайвър“ в името на творческо вдъхновение. Но не е ли достатъчно вдъхновяващо да оцеляваш като писател в Америка? Изобщо, стои ли въпросът с „оцеляването“ на битово ниво пред американския писател, каквото го познаваме от творчеството на Чарлз Буковски и Хенри Милър например?
– И у нас е много трудно да живееш като писател. Също както у вас. Не за друго, а заради това, че тиражите тук са много малки и недостатъчни, за да се генерира печалба, която да осигури на писателя хонорари, достатъчни за живот. Така че и в двата случая си има плюсове и минуси. От една страна, предпочитам да живея в САЩ, където целта ще ми е да живея от писането си, но, от друга страна, това може би влияе на качеството на работата ми, защото е най-добре, когато пишеш, да не мислиш за печалбите. В тази връзка, докато четях текстовете на българските писатели, никъде не видях тази връзка с търсенето на комерсиалния успех, докато в Америка, всеки писател, докато пише, подсъзнателно се съобразява с това, дали ще се продава.
