Измамните легенди

Нашите „градове-герои“

Град Сталин, Коларовград, Михайловград, град Толбухин, Левскиград, Вазовград, Димитрово. Дали някой млад варненец знае, че поколенията преди него са родени в град Сталин? Или перничанин – че баба му и дядо му са били жители на Димитрово? По-възрастните шуменци сигурно си спомнят, че в средата на миналия век са обитавали Коларовград. 
Тези названия са „революционна вълна“ на преименувания след 9 септември 1944 г. Варна верноподанически е кръстен на „вожда на народите“. Шумен – на родения някога в него Васил Коларов. Перник става Димитрово. Не на Хаджи Димитър, а на „героя от Лайпциг“ Георги Димитров. Карнобат е възвеличан в Поляновград – на името на родения в него „първи пролетарски поет Димитър Полянов. В суматохата се стига и до „патриотична“ еуфория, като Карлово става Левскиград, а Сопот – Вазовград. Когато Сталин е обявен за чудовище, а многострадалният Царицин, носещ името Сталинград, става Волгоград, повеят от Москва стига и у нас. Възстановени са повечето от традиционните имена на градовете. Но чак до 1990 г. остават Михайловград и Толбухин. Някогашната Голяма Кутловица в Северозападна България, носеща после името Фердинанд, е назована на „героя от Септемврийското въстание“ Христо Михайлов, убит през 1944 г. като „командир“ на несъществуващата Народоосвободителна въстаническа армия. А вековният Добрич е наречен на съветския маршал Толбухин, командващ Трети украински фронт. На него се паднало да премине северната ни граница, след като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България и навлиза с окупационни войски на наша територия. Сега Михайловград е Монтана, а Добрич възстанови историческото си име. Президентът Петър Стоянов пък преименува град Пелово на Искър с аргумента, че не може населено място да носи името на човек, извършвал репресии след 9 септември 1944 г. И в по-късните години има „героични“ преименувания. През 1975 г. Долни Чифлик, Варненско, става град Георги Трайков, на името на починалия земеделски лидер, дългогодишен сателит на БКП. На път беше Правец да стане Живковград, а Бяла Слатина – Цолинград, но се задоволиха само с паметници приживе.
Въпреки промените, все още у нас има градове с имена, които са плод не толкова на заслугите на хората, на които са назовани, а на измамни идеологически легенди – Благоевград, Димитровград, Велинград. И то във време, в което дори Русия отдавна се раздели с Ленинград. А у нас историческите ни владетели „обитават“ градчета като Исперих, Кубрат, Кардам, Крумовград. И нямаме нито едно населено място, което да носи името на княз Александър Първи, под чийто скиптър се извършва Съединението и който командва войските на Сливница. На цар Фердинанд, изградил освободена  България, обявил нейната независимост и освободил останалите под робство Родопи и Пиринска Македония. На цар Борис Трети, спасил България през Втората световна война, като не допуснал тя да се превърне в бойно поле. 

Димитровград

Димитровград, натрапван от идеологемите  като първия социалистически град, е рожба на егото на Георги Димитров и той, както „учителя Сталин“, да си има свой град.  
Основан е на 2 септември 1947 г. с указ на тогавашния министър-председател и генерален секретар на БКП Георги Димитров, като се свързват селата Раковски, Мариино и Черноконево. Легендите разказваха, че е изграден от бригадири, което е невъзможно. Просто е използван безплатен младежки тежък неквалифициран труд. „Бригадирското движение“ е жива ангария. Как се е работило, показаха Георги Дюлгеров и Руси Чанев във филма „Авантаж“. Блъскане с кирките, разранени ръце, окапали от умора момчета и момичета. Докато „Великият комбинатор“ Петела не отиде при трудоваците и не взе 20 кила взрив. Значи можело и по-рационално, но нали трудът калявал младите…
Патронът на града дълго време беше натрапван като безспорен „вожд и учител на българския народ“. Всъщност – какви са заслугите му за България. Организатор на метежа от септември 1923 г., при който позорно побягва с Коларов в Югославия и изоставя подведените хора. Замесен в процеса в Лайпциг, от който излиза невредим, най-вероятно заради зараждащата се вече дружба между Сталин и Хитлер, които след няколко години ще делят Полша. Генерален секретар на коминтерна, позволил хиляди български емигранти в СССР, включително и двамата му съпроцесници, да бъдат заточени в лагерите. Инициатор на Отечествения фронт, за да привлече популярни в България хора, с които само след няколко години ще се разправи смъртоносно. Командвал чрез секретни телеграми до Трайчо Костов масовите смъртни присъди на „народния съд“. Страхливо изчакал чак до ноември 1945 г. да види как ще се развият събитията и тогава завърнал се в България, за да наложи най-репресивния сталински модел на разправа с опозицията и с всички инакомислещи. В края на живота си подготвил най-голямото национално предателство – насилствената македонизация на Пиринско и подписването на Бледската спогодба с Тито, предвиждаща включване на България в Югославия. Като жестока ирония днес „неговият“ град е известен главно с чалга индустрията и с пазара на цигански булки.     

 

Благоевград

През 1950 г. Горна Джумая става Благоевград. Може би мотивите за това са били, че Димитър Благоев – Дядото, тачен като основоположник на социализма у нас, е роден в село Загоричане, Костурско, Македония, а пък нашият град е „столица“ на Пиринска Македония. Реално Димитър Благоев няма никаква връзка с града, където не е имало никакво активно социалистическо движение и който е известен по-скоро като център на националноосвободителните борби в този край.   
Благоев наистина основава социалдемократическа партия, но от 1903 повежда своето крило по чисто болшевишки път. Така през 1919 г. партията вече е комунистическа и член на командвания от Москва Трети интернационал. Тя се превръща в един от най-ревностните изпълнители на заповедите на интернационала, довели до „Септемврийското въстание“ и до зловещия атентат от 16 април 1925 г. в черквата „Св. Неделя“. Наистина, по време на атентата Благоев е вече покойник, казват и че бил против метежа от септември 1923 г. Но какви са толкова заслугите му за България, та голям областен град все още да носи неговото име? 

Велинград

Велинград e образуван  през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е на партизанката Величка (Вела) Пеева, с нелегално име Пенка.
Известен е днес като един от най-търсените туристически и спацентрове заради многобройните си минерални извори. В историята му като най-голямо селище от трите съставни фигурира Чепино. Неговото име носи и формираният първоначално в Пещера героичен   Чепински полк. Обяснимо е през 1948 г. обединеното населено място да бъде наречено Велинград. Друга изявено загинала героиня от „антифашистката съпротива“ нямат. Съпартизанинът на Пеева от отряд „Антон Иванов“ Атанас Семерджиев, с когото бягат от блокадите, е жив и се е устремил към върховете на военната власт. Пеева е едва 22-годишна, когато през май 1944 г. загива. Родена е не в Чепино, а в Каменица, учи география в Софийския университет, но минава в нелегалност и става партизанка. Сред „подвизите“ й са записани нападение над горско стопанство, подпалване на дървообработваща фабрика. Идеологическите творци след 9 септември 1944 г. дори съчиниха някаква песен за нея – „Горе на Балкана – червено знаме, червено знаме – партизанското, а до него лежи Вела Пеева, Вела Пеева – партизанката.“ Словата са подредени, досущ като в „Партизан за бой се стяга“, с изменени ударения, което подсказва едно и също авторство. Вела Пеева пишела писма да се освободят комунистите от затворите, че иначе лошо се пишело на фашистите. Всъщност това момиче загива изоставено, изгубено в планината, ранено, дори без очилата си, без които нищо не е виждало. Как е водило незрящо „многочасово сражение с безбройния фашистки враг“ не е ясно.  За по-голяма героизация й приписваха традиционното за този род жертви, че е запазила последния куршум за себе си.