Неотдавна у нас гостува американският поет Стенли Баркан. Като издател е първият, който публикува родни автори в САЩ. Срещите с него бяха в литературен клуб „Перото“ в НДК, където представи двуезични издания на негова поезия, както и на сънародника си Стенли Кюниц, изключителен поет. По-късно беше срещата в една от аудиториите на Софийския университет – пред студенти английска филология Баркан чете свои стихове и превеждани от него автори от различни езици – паралелно на английски и в оригинал.
Ако решим, че Ню Йорк не е типичната едноетажна Америка, а особен космополитен културен и социален феномен, то издателството на Баркан е нюйоркското лице на онова многолико, скоростно и устойчиво време от големия Световен мегаполис, чрез който българската литература има шанс да присъства, макар и епизодично, в англоезичния свят и световната култура. През 1991 г. емигрантът писател Ванцети Василев му предлага своя роман „Семената на страха“. Тогава издателството на Баркан чества 20-та си годишнина. В резултат се организира Ден на българската култура. Представени са поетът Борис Христов с „Крилете на вестителя“ , писателите Атанас Славов с „Оловното кълбо, Ванцети Василев със „Семената на страха“, д-р Любомир Канов с „Човекът-кукувица“ и скулпторът Цветомир Киров. През 1996 г. нюйоркският издател пуска на пазара „Листата на сухото дърво“ на Владимир Левчев.
40-та си годишнина издателството чества в родното място на Дилан Томас, Суонзи, Англия, през август, 2011 г.. Там Ванцети Василев се представя с документалния си разказ „9/11.
През 2012 г. е вторият Международен фестивал „Кръстопътища в Бингамтън, щата Ню Йорк, където отново участва Ванцети Василев с разказа си „На гроба на Дилан Томас“. В поетическите четения през 2014 и 2015 г., в Къщата на поетите в Ню Йорк, които издателството организира, участват Бисера Виденова и Ванцети Василев. Така издателят Стенли Баркан представя българската култура по света.
Баркан е носител на годишната награда „Поет-учител“ на Ню Йорк (1991) и наградата Пол Ричард за „четвърт век качествена издателска дейност“. Негови стихове са превеждани на 20 езика. Преподавал е в обществени училища на Ню Йорк, редактор е на международно известната поредица Cross-Cultural Rewiеw за световна литература и изкуство, ръководи Международния фестивал на литературните изкуства към ООН. Ето какви са мотивите му да подчини житейския си път на литературната и издателска кауза.
– Г-н Баркан, как съчетавате каузата на писател с организаторската си работа да представяте различни култури?
– В армията в Аризона бях асистент към църквата, списвах бюлетина за вярващите, за папството. В колежа пък редактирах и пишех в училищното списание. В университета сложихме началото на Cross-Publications. Първото издание беше фестивал, включихме филмa First Class с Марсел Марсо, представяхме фотография, поезия от Нигерия, Куба и Латинска Америка, а също и мои творби… Така се случи Международния фестивал на поезията през 1971-ва. След това го повторих през 1973 г. и това беше началото на всичко.
– Какви културни традиции Ви впечатлиха и защо?
– На фестивала през 1971-ва включихме поети от различни страни. Моята тогавашна асистентка – румънка, ме запозна с фотографи и кинодейци, които ми бяха неизвестни. Още в университета се сблъсках с колеги, чийто майчин език беше корейски, португалски, испански. Различни култури. Докосването ми до езици и традиции, които са наследили, обогати представата ми за света. Провокира ме да пиша, вдъхнови ме усещането, докато пътувах през тях. Най-силно влияние ми оказаха сицилианската и румънската култура, а по-късно и идиш.
– Как бихте определил доминиращите черти, профилът на поезията в различните региони по света?
– Труден въпрос! Въпреки че различните традиции имат характерни особености, истинските поети изразяват себе си чрез лични преживявания. Не фантазирайки за нещата, а черпейки от своя опит: влюбваш се, пътешестваш по света и т.н и след това го описваш. Понякога се появява политически оттенък заради напрежението, събрало се на определено място. Неминуемо това беше разделението между много богатите и много бедните. Латиноамериканците, бих казал, клонят повече към комунистически идеали. Сицилианците бих определил по-скоро като социалисти, макар те самите да използваха определението „комунисти“. Но това не беше комунизъм в „руския“ смисъл на думата. Например, Санто Калини, най-известният сицилиански поет на 20-и век – е социалист, не е комунист, въпреки че е представян за такъв. Когато се пренесем в Япония, Китай и Корея, интересът се измества към природата: птици, други животни, цветя и всичко, което ни заобикаля. Не се обръща голямо внимание на напреженията и конфликтите между хората. Колкото до САЩ, с навлизането на уличния език, жаргона, започна групиране подобно на социалистическия реализъм. Ако не си в определена група, сякаш не съществуваш. Поезията се политизира, стана начин за показване на политическа принадлежност. Не може да пишеш поезия и да си републиканец.
– Как се почувствахте в България?
– Отнасят се с нас като с царски особи. Хората са толкова гостоприемни, атмосферата е топла и приятна, харесвам изключително храната. И най-главното: не усещам присъствие на враждебност – нито явна, нито скрита, което се среща сред много хора по света. Тук се чувствам в хармония, впечатлен от искрената любов към поезията и изкуствата, която виждам. Истинска любов, не престорена, не търсеща признание и пари, а естествена и вътрешна.
„Сляпата Вайша“ спечели 2 награди на фестивала в Анеси
„Филмът „Сляпата Вайша“, нарисуван и режисиран от Тео Ушев, спечели две важни награди на фестивала за анимация в Анеси. Наградата на детското жури и Наградата на голямото жури на фестивала! Музиката е на Котарашки, филмът е канадски.“ Това написа във фейсбук писателят Георги Господинов.
Лентата е заснета по неговия едноимен разказ от книгата „И други истории“. Сюжетът е за Вайша – момиче, обречено да вижда с едното си око само миналото, а с другото – бъдещето и да е сляпа за настоящето. При заснемането е използвана експерименталната технология Окулус рифт (Oculus Rift) – тя позволява проектирането на образите да се осъществява не само върху екрана, но и навсякъде около зрителя с помощта на стереоскопични очила Окулус Рифт. Така е възможно зрителят да наблюдава и допълнителна компютърно симулирана реалност или среда около себе си. Технологията ще позволи на зрителя „да влезе в кожата на сляпата Вайша, да влезе в нейната глава“,
Филмът ще бъде показан до края на годината в България, но най-вероятно с телевизионната версия, а не тази с добавената виртуална реалност.
Премиерата беше на Берлинале през февруари. Продуценти са френската телевизия ARTE и Националният филмов борд на Канада, където Теодор Ушев живее.
Международният фестивал за анимация в Анеси се проведе от 13 до 18 юни. Почетната награда беше присъдена на Дидие Брунер.
Минко Бенчев с наградата „Атанас Далчев” 2016
Тази година за 7-ми път в Сливен беше връчена литературната награда „Атанас Далчев”. Тя е учредена през 2004 г. от наследниците на писателя и от издателство „Обнова” по време на юбилея – 100-годишнината от рождението на автора. Присъжда се на творци, развиващи „Далчевата линия” в литературата.
Инициативата е на издателството и на Школата за литературно творчество „Йордан Йовков” към Военния клуб – под ръководството на поета Деньо Денев, носител на наградата. Журито е съставено от литературоведи и носители на отличието за предходни години – председател Панко Анчев (критик, философ и литературен историк) и писателите проф. Симеон Янев и Паруш Парушев.
Те удостоиха през т. г. с приза литературния критик Минко Бенчев. Той получи почетна грамота, съпътствана и от решение за цялостно финансово подпомагане издаването на новата му творба.
В словото си Минко Бенчев открои приносите на Атанас Далчев в родната словесност и в творческото утвърждаване на видни съвременни български поети.
