Окървавените пагони
„Ако не съзнавах, че е дошъл Девети септември, тъй както ги виждах скупчени пред мен, бих ги очистил до един с автомата. Но Партията и Отечественият фронт нямаха своите военни кадри. Принудени бяхме да използваме царските офицери, за да доубием фашизма.“ Това пише „легендарният“ партизанин и комунистически генерал Стойо Неделчев (Чочоолу) в книгата си със спомени „Боят настана“ („Народна младеж“, С, 1971). Цитатът е даден в публикация на сайта „Един завет“, който разказва за трагичната съдба на българския офицерски корпус след „Деветосептемврийската социалистическа революция“.
Оказва се, че въпреки набързо произведените на 9 септември 1944 г. генерали и полковници, сред които дори Добри Терпешев, който няма и понятие от военно дело, малка част са кадрови офицери, и то уволнени от армията преди цяло десетилетие като майори. Това са хора на Военния съюз като Тодор Тошев, Стоян Трендафилов, Кирил Станчев, Владимир Стойчев. На тях са поверени армии и дивизии, защото окичените набързо с пагони комунисти са необразовани дилетанти, които само могат да загинат „геройски“. Най-ярък пример за това е набързо произведеният полковник Васил Демиревски-Желю, който повежда на партизански юруш „гвардейската“ си част от необучени партизани срещу немските картечници. Загива „геройски”, както и много от хората му. Само след няколко години няма да се размине и на Тошев, Трендафилов и другите реални извършители на
преврата на 9 септември 1944 г.
и водили войската по фронтовете. Комунистите не прощават на нито един от „царските офицери”. Изключение прави само Владимир Стойчев, защото името му е свързано с Първа българска армия. Но през септември 1944 г. те са нужни на новата власт, подложила се услужливо на Червената армия с ангажимента да вкара войската във войната срещу немците.
Като пише „Един завет: „Комунистите знаеха, че войската, по-специално командният и състав и особено офицерският корпус, е най-опасният им враг. Но те въпреки че се страхуваха от него, не можеха, а знаеха и че не трябва да го ликвидират изцяло и веднага, тъй като нямаха кадри от свои съмишленици, с които да го заменят, за да водят войната, която обявиха на Германия. И изпратиха войската ни да се бие срещу германците, като гонеха три цели. Първо, да създадат престиж на комунистическото ръководство на държавата. Второ, на основание дейното ни участие във войната срещу Германия след нейното завършване България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. И третата цел, за момента може би най-важната – войската и нейните командири – офицерите, да бъдат пратени далеч от страната и да бъдат ангажирани в бойни действия, които да им отнемат възможността да реагират и
да противодействат на комунистите
когато разчистват сметки с противниците си и налагат с терор властта си. От поставените цели те постигнаха само тази – третата. Българският народ обаче плати скъпа цена – 34 548 убити и ранени млади хора и огромни финансови средства за тяхната безсмислена и безрезултатна така наречена Отечествена война.”
Въпреки необходимостта от „царските офицери” за водене на бойните действия, разправата с тях започва още на 9 септември 1944 г. За периода септември – ноември 1944 са арестувани 1050 от тях. Има и драстични актове на директни убийства, след това облечени в „законова” форма” от „народния съд”, който произнася смъртни присъди на вече мъртви хора. Както по-късно разкриват историците и анализаторите, целта на това „юридическо” упражнение е съпътстващата всяка смъртна присъда постановка „конфискация на цялото имущество”. Така семействата на убитите без съд и присъда генерали, офицери и цивилни граждани са изхвърлени на улицата, а по някакви незаконни разпореждания са изселени от столицата и от градовете. Между убитите още в първите „революционни” дни е генерал Атанас Стефанов, командир на IV армия. С убийството му се гордее в спомените си Митка Гръбчева, която застреляла генерала на улицата в Луковит. Генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, се „самоубива” изхвърлен от петия етаж на
Дирекцията на народната милиция
Генерал Никола Христов е убит във Варна още на 8 септември от освободени от затвора „революционери”.
В Хасково съидейниците на Чочоолу явно не са били толкова осъзнати, защото извършват зловещо престъпление на плаца на казармата. На 13 септември 1944 г. партизани и политически затворници правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира побратимяване между тях и войската. Основанията са, че народната власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма. Верен на дисциплината и на новия военен министър, полковникът приема. Пред щаба на полка са строени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира. Когато той излиза от щаба с група офицери, започва изненадваща стрелба с шмайзери, след което на плаца лежат труповете на командира полковник Маринов, на капитан Иван Чукурлиев, поручик Начо Гюлмезов и на още 6 души офицери и подофицери. Вместо да поведе полка към фронта, командването е разстреляно по най-варварски начин.
Следващият етап е „законната” разправа чрез „народния съд”. Той осъди 292 офицери. Сред получилите смъртни присъди и екзекутирани са:
Докато в страната се вихрят „съдебни” и изпълнявани от тайнствени „тройки” разправи с част от офицерите, колегите им достойно изпълняват дълга си по бойните полета. Техният ред ще дойде съвсем скоро. С инсценираните процеси срещу „Неутрален офицер” и „Хан Крум”, с масовите уволнения „за фашистки прояви” и с ужасяващите изпитания в комунистическите концлагери.
В публикацията са използвани данни и цифри от сайта „Един завет”
Изпълнявайки чл. 1 от Примирието със съюзниците, България изпраща във войната срещу Германия 450 000 свои синове. От тях загиват 8337, 9 155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Това сочат данните на „Един завет“. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни не получава статута на съвоюваща държава главно заради упорития отказ на СССР. Статутът на съвоюваща държава не би позволил на „освободителите“ да окупират страната ни и да принудят България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. Те с променяща се численост ни остават „на гости“ чак до края на 1947 г., когато, опрени на техните щикове, комунистите окончателно завладяват цялата власт.
Ген. Княз Кирил Преславски – регент
Ген.-лейтенант Никола Михов – регент и военен министър
Ген. Теодоси Даскалов– носител на всички отличия на Царство България. Министър на войната, внук на Бачо Киро
Генерал-лейтанант Руси Русев– военен министър
Генерал-лейтенант Константин Лукаш– Гл. инспектор на войската и Началник на щаба
Генерал-майор Рафаил Жечев – флигел адютант
Генерал-лейтанант Никола Стойчев– командир на 3-ра българска армия
Генерал-лейтанант Никола Христов– командир на 3-та българска армия, убит във Варна още на 8 септември
Генерал-лейтанант Атанас Стефанов– командир на 4-та българска армия, застрелян на 9 септември
Генерал-лейтанант Никола Наков– командир на 1-ва българска армия
Генерал-майор Петър Цанков– командир на ШЗО, убит в милицията
Генерал-майор Рафаил Банов– командир на 6-а Бдинска дивизия
Генерал Никола Жеков– Главнокомандващ действащата армия през 1915-1918 г., осъден задочно
Генерал-лейтанант Димитър Айранов– командир на Военно-въздушните сили
Контраадмирал Асен Тошев– командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров– герой от войните, един от основателите на Военното училище. Комендант на Жандармерията
Полковник Бахнев– командир на полка в Шумен. Герой от войните. Кавалер на 5 ордена.
Полковник Стою Стоев– герой от войната, началник-щаб на 2- ра дивизия.
