Очите и обективът, които създават военната история на България
Чавдар Кръстев става на 65 години. Честито! Това e кинематографът-феномен на българското документално кино. Зад него стоят над 1800 документални военни филми. Едва ли по света има още 10 оператори, които притежават такива уникални кадри, каквито е заснел Чавдар Кръстев! Той беше истинският двигател в София и страната да се случи през май едно бележито събитие – Седмицата на българското военно документално кино. Като оператор има хиляди километри лента и стотици касети с кадри на земята, във въздуха и на морето, у нас и в далечните Ирак и Афганистан. Чрез обектива му трудът на кадровите военни става по-видим за обществото, заснетите кадри са ясен поглед върху военното ни ежедневие. Неотдавна министърът на отбраната заяви: „Ако не беше седмицата на Филмовата академия в САЩ, едва ли за някой от тези филми щеше да се присъди награда, но със сигурност българският военнослужещ заслужава „Оскар“ за главна роля – българските мъже и жени в униформа са там, където ги призове дългът“.
Без Чавдар Кръстев големи периоди от българското време щяха да бъдат безвъзвратно загубено. Сега, превъртайки лентите, можем да осмислим хиляди факти, случки, събития, на които не са изтекли безпаметно, да извлечем полезното и да анализираме проблемното – така се създава историята! Чавдар Кръстев е един от тези, които не и позволяват да се превърне в бяло петно за новите поколения българи. Ето и размислите му по повод бележитата творческа и житейска годишнина.
– Кое в досегашната си работа като военен кинематограф би отделил като трите си най-добри постижения?
– Филмите за тия 45 години, през които съм правил документално кино, са над 1800. Не мога да кажа: това е най-доброто. Но сред основните акценти са филмите за Афганистан и Ирак. Там се работеше при по-сложни условия, адреналинът ни по време на командировките беше вдигнат високо. До риск на живота не бих казал, че се стигаше, но средата, в която работиш и живееш един месец, българските военнослужащи са хората около теб. И виждаш – коренна разлика в дисциплината, коренна разлика в отговорностите, даже и тези по-на ниски длъжности момчета-редници – виждаш как са вътрешно стегнати, удоволствие е да работиш с тях. Виждаш хъс.
– Какъв е прототипът на модернизирана армия, която трябва да се роди у нас? 
– С командировки по тия натовски и международни учения се срещам и с офицери от други армии – и натовски, и партньорски. Оценките винаги са били много добри. И това не са думи само от кумова срама. Истина е. Техниката ни е стара, но ако човек се вгледа повече, поживее малко повече сред хората, отиде на 1-2 учения, ще види: в армията най-важното е човекът. Каквато и да е модерна техника – тя без човека не става. В армията най-важното е човекът. И въпреки че имаме техническите неща не толкова усъвършенствани, колкото другите армии, нещата вървят напред. Българската армия ще става една сила. Уважават ни! Нашите момчета – да дава Господ все по-нови неща – се справят прекрасно. Дори бих казал на разните други журналисти, които наричат тия фрегати „боклуци“… Ние такива фрегати няма да имаме още 10 години. Реално на старото корито – всичко му е ново. Двигатели, турбини „Ролсройс“, оборудване, въоръжение – това е напълно съвременен кораб. Щото щеше да бъде смешно да се закрие флотът – ние да сме в държава на море, а пък да нямаме флот. Щеше да е един от пълните абсурди.
Гранична полиция с техните малки катерчета – не могат нищо да противодействат на среден по големина кораб, дори да е търговски. Пак трябва намесата на ВМС. Катерите ще го спрат, и какво – ще го вържат на буксир и ще го закарат на пристанището ли? Да го принудят могат единствено фрегатите.
– Ако теглиш черта – какво ти е дала тази професия кинематограф, и какво ти е отнела?
– За даване, много ми даде. Научи ме да ценя труда на хората. По учения, по мисиите условията не са прекрасни. Отнася се не само за нас, а за почти всички контингенти и на другите армии. Даде ми много приятели. Научи ме да уважавам военната професия, защото трябва да си много всеотдаен, за да имаш успех. И да си много честен със себе си, за да служиш и да продължаваш да служиш въпреки тежките условия, при които си поставен. Научи ме да разбера какво значат тимът, колективът, групата. А също и как се действа в екстрени ситуации. Там думи няма – разбират се с поглед, с жестове на техен си език. Става много хубаво, като видиш усмивките след успешна акция или успешно учение. Цялата удовлетвореност на хората – сядат, не си говорят какво ще изпият, а как е минало събитието. Какво още могат да поправят. Шапка им свалям на тези, които продължават да служат както трябва. И не са единици. Много са. Като почнеш отдолу и свършиш догоре, от редника до генерала има хора, на които това им е животът.
– Не обръщаш внимание на популисткото черногледство по отношение на армията?
– То в съвременната журналистика сякаш не е важно да покажеш нещо положително, а да оплюеш. Не разбирам голяма част от журналистите, които пишат по военна тематика, българи ли са? Защото оплюваш един стожер на националната сигурност. Не виждат нищо положително, не виждат израстването, надграждането на всичко, което има. Сякаш интересното е само жълто, жълто, жълто…
– Какво ти предстои?
– Единствената ми мечта през последните 10-тина години е да мога този опит, който съм натрупал през тия 45 години – учения, филми, да мога да го предам на някой друг. Защото полека-лека си отивам. И макар и нескромно да звучи – ида ли си, край на българското документално военно кино. Всички искат да снимат фолкпевици, концерти и други лесни неща. На никой не му се спи на палатки, по поделения, зиме лете, на жегите, на студа, да ходи по Афганистан. Не! Малко на свършване са тези журналисти и оператори, които искат да работят. И това ми беше голяма мечта: да обуча един-двама, та като си тръгна аз, да имат моите връзки, моето познание – а тоя занаят да продължи. Защото историята на една армия е част от историята на държавата.
– Какво е мястото на екипа в твоята работа?
– С всичките режисьори, оператори и сценаристи, с които съм работил – е било на високо професионално ниво. Искам много да им благодаря. Защото киното е колективно дело. Там и най-добрият оператор да си, няма ли добър режисьор, добър сценарист – няма да се получи. Да не повтарям думите на един много известен световен режисьор, който казваше: трите най-важни неща за един филм са, първо – сценарий, второ – сценарий, трето – сценарий. Благодарение на всички тях, огромна част от филмите, които създадохме, са награждавани. Имаме към 8 филма с натовски награди по фестивали на военното кино в Берлин, във Варшава, в Рим. Тук на вътрешни български фестивали също. Аз съм носител на наградите „Златното око“ (най-високата операторска награда). Няма нещо, което да се награждава в армията и да го нямам. След един филм, който направих за Ирак, получих особено скъпа за мен награда – ръчно оръжие от министъра.
